Патриша Корнуел - Фронт

— Знам как действа.

Физиономията на Стъмп се е променила. Май Макклър й е харесвала повече в ролята на Парцалената Ан.

— Последният имейл подсказваше, че ще се срещате с въпросната персона… — започва Макклър.

— С Кал — казва Ламонт. — Среща в десет вечерта на обичайното място. С други думи, тук в десет.

— Но той не се появи — обажда се Килиън.

— Явно е надушил бурята на хоризонта и е офейкал — отвръща Уин. — Хлапето знае как да се измъква от ченгета. Има радар за ченгета. Появявате се тук и прецаквате всичко, което двамата с Моник подготвяхме от месеци. Това е проблемът със следенето на електронната комуникация, нали? Особено когато го правите тайно и следите някой, който е също под прикритие. Готвите се да ударите човек, който също се готви за удар, и в крайна сметка всички са ударени.

Две вечери по-късно, Клубът на преподавателите в Харвард.

Маслени портрети по покритите с махагон тухлени стени, месингови свещници, персийски килими, обичайните свежи цветя в антрето — всичко е толкова познато и нарочно подбрано, за да го накара да се чувства не на мястото си. Вината не е на Харвард — това е просто поредният ламонтизъм. Обикновено го вика в преподавателския клуб, когато има нужда да се чувства силна или по-силна от обичайното, защото или тайно се чувства несигурна, или има нужда от него, или и двете едновременно.

Уин се настанява на твърдия древен диван, на който сяда винаги. Тиктакането на големия стенен часовник му напомня, че Ламонт закъснява — минута, две, три, десет. Уин наблюдава влизащите и излизащи посетители — всякакви учени, гостуващи светила и преподаватели или видни семейства, дошли да проучат дали да не пратят видните си деца тук. Едно от нещата, които му харесват в Харвард, е, че прилича на безценно произведение на изкуството. Никога не можеш да го притежаваш. Никога не можеш да го заслужиш. Просто го посещаваш за известно време и си далеч по-добър човек за общността, та дори тя да не те помни. А може би дори не е подозирала за теб. Точно това намира за тъжно у Ламонт, независимо колко му е неприятна, дори жалка на моменти.

Онова, което притежава, никога няма да й е достатъчно.

Тя влиза, сгъва чадъра си, изтърсва дъждовните капки от палтото си, сваля го и тръгва към гардероба.

— Забелязвала ли си, че когато се срещаме тук, винаги вали? — пита я Уин, докато вървят към залата и сядат на обичайната си маса до прозореца с изглед към Куинси Стрийт.

— Трябва да пийна — казва тя. — А ти?

Стегната усмивка, мимолетно срещане на погледи.

Явно не й е лесно. Оглежда се за сервитьор, решава, че не би било зле да поръчат бутилка вино. Бяло или червено? На Уин му е все тая.

— Защо го направи? — пита тя, докато оправя ленената салфетка на скута си и посяга към чашата вода. — И двамата сме наясно. За протокола — този разговор не само че няма да се повтори, но и изобщо не се е състоял.

— Тогава защо да си правим труда да го водим? — казва той. — Защо ме каниш на вечеря, ако искаш само да говорим за това как не трябва да се говори и да се караме да обещаваме, че никога няма да говорим за нещо, за което не говорим? Или както там го каза преди малко.

— Не съм в настроение за многословни каламбури.

— Тогава давай направо. Слушам те.

— Фондация за международно право — казва тя. — Фондацията на баща ми.

— Мисля, че вече всички знаем какво представлява FOIL. Или в какво си го превърнала. Дружество с ограничена отговорност, параван, който да прикрие и пази човека зад покупката на скъпа викторианска руина, за чието реставриране ще са нужни години. Жалко, че не си подбрала някакво друго име. Все си мисля за кармата от използването на име, свързано с баща, който винаги се е отнасял към теб като…

— Определено не мисля, че си в положение да обсъждаш баща ми.

Сервитьорът пристига със сребърна кофа с лед и бутилка монтраше в нея. Отваря я. Ламонт опитва виното. Чашите са напълнени, сервитьорът се оттегля и Ламонт започва да изучава менюто.

— Не мога да си спомня какво си поръчваш обикновено. — Сменя темата.

Уин я връща на нея.

— Много добре знаеш, че съм в положение да обсъждам баща ти. Защото в крайна сметка, Моник, именно заради него се забърка в каша, която можеше…

— Не искам да слушам твоята версия за това какво е можело да стане. — Отпива от виното си. — Наистина ли си изненадан, че съм си купила друга къща? Че може би не искам да живея в сегашната си? Прекарвам съвсем малко време там. Почти никакво. Всъщност наех апартамент в „Риц“, но пътуването от и до Бостън не е от най-приятните изживявания.