Крейг Ръсел - Братът Грим

Херман се подчини. Браунер неуспешно се опита да използва пинсетата като лост за отваряне на пръстите. Накрая трябваше да ги разтвори със своите собствени. Обърна се към Фабел и мрачно кимна, преди да посегне към дланта с пинсетата и да измъкне оттам малко, стегнато навито парченце жълта хартия. Той я пусна в прозрачно пластмасово пликче за улики и внимателно го разгъна. Изправи се и също така внимателно се отдалечи от телата по собствените си стъпки. Херман го последва.

— Какво пише?

Браунер протегна пликчето към Фабел. Ледени тръпки го пронизаха до костите. Отново беше правоъгълно парче от същата жълта хартия, размер десет на пет сантиметра. Той позна дребния правилен почерк на написаното с червено мастило, също като от бележката, намерена в ръката на момичето от плажа на Банкенезе. Този път там беше написана само една дума — „Гретел“. Фабел показа бележката на Мария.

— По дяволите, това е същият тип!

Тя отново погледна към телата. Браунер вече разтваряше здраво стиснатите пръсти на убития мъж.

— А това явно е Хензел — каза той, като се изправи и пъхна друго късче жълта хартия в прозрачно пликче.

Фабел усети стягане в гърдите. Погледна нагоре към бледото синьо небе, после по пешеходната пътека, която водеше назад към паркинга, навътре в зелената гробница на гората, след това отново към мъжа и жената с прерязани до гръбначния стълб гърла, седнали с докосващи се ръце и голямата носна кърпа с трохи по нея, простряна на тревата между тях. Хензел и Гретел. Мръсникът смяташе, че има чувство за хумор.

— Прав бяхте да ни повикате, комисар Херман. Може това да скъси разстоянието между нас и един сериен убиец, за когото знаем, че вече е убивал веднъж, може би два пъти. — Херман засия доволно. Фабел не отвърна на усмивката му. — Сега искам да съберете целия си екип на паркинга за брийфинг. Трябва да се претърси целият район за отпечатъци от пръсти, а после да намерим първичното местопрестъпление. Трябва да разберем кои са тези хора и къде са убити.

10:00 ч., неделя, 21 март

Бланкенезе, Хамбург

Тя седеше на стола си и старееше.

Седеше изправена и неподвижна, слушаше тиктакането на часовника и съзнаваше, че всяка отмерена секунда беше замах, който разяждаше нейната младост и хубост. А красотата й беше изключителна. Изящната грация на Лаура фон Клостерщад беше над преходните моди да се правиш на бездомен скитник или на много чувствен. Тя беше истинска красавица: неподвластно на времето, ледено, жестоко съвършенство. То не беше външност, която „да бъде открита“ от фотографите. Беше формирано от автентично благородство, утвърждавано поколения наред. Беше се оказало също и с висока цена, притежание, за което модни къщи и козметични фирми плащаха огромни суми.

Шеметната красота на Лаура беше на едно стъпало със самотата й. Трудно е за грозния и обикновения да си представи как красотата може да отблъсква точно колкото и грозотата. Красота като тази на Лаура буди страх. Тя създаде около нея ограда, която малцина бяха достатъчно смели да пробият.

Седеше и усещаше как остарява. След седмица щеше да навърши тридесет и една години. Хайнц, агентът й, скоро щеше да дойде. Идваше да й помогне да се подготви за партито по случай рождения си ден. Щеше да осигури всичко да бъде както трябва. Той беше екстравагантен ентусиазиран момък, който съчетаваше безгранична енергия със стоманена решителност и ефективност. Беше добър агент. Но отгоре на всичко беше и нещо, което за Лаура беше най-близко до истински приятел. Тя знаеше, че вниманието му към нея значително надминава „грижата за таланта“. Единствено той проникваше през нейната защитна линия и разбираше степента на тъгата й. И скоро вилата щеше да бъде изпълнена с пищното присъствие на Хайнц. Но засега беше спокойна.

Стаята, в която седеше Лаура, беше едно от двете места в просторната й вила в Бланкенезе, в които тя обичаше да се оттегля. Това беше огромна, прекалено светла и нарочно лишена от функции стая с безкомпромисно твърд стол, твърд дървен под и бели стени. Другото беше помещението с басейна, което се издаваше отстрани на къщата навън към терасите и когато плуваш към големите френски прозорци в края на басейна, имаш чувството, че отплуваш направо на небето. Това бяха местата, в които Лаура фон Клостерщад се срещаше със себе си.

Седеше в празната стая, с изключение на солидния твърд стол и единствен шкаф до една от стените. Стереоуредбата на него беше единственият комфорт или удобство, което беше допуснала в това пространство.