Крейг Ръсел - Братът Грим

— „В средата на живота“… — каза той на английски на Мария, когато тя се приближи, като посочи дърветата и небето с махване на ръката. Тя изглеждаше смутена.

— „В средата на живота ние сме мъртви“… — повтори той, този път на немски.

Мария сви рамене.

— Къде са те? — попита Фабел.

— Там… — Мария посочи малко празно място сред дърветата. — Това е пешеходна пътека. Минава право през гората, но има малка полянка с маса за пикник на триста метра оттук. Само дотам може да се стигне с кола. — Фабел забеляза, че половината от паркинга до входа на пешеходната пътека беше оградена с кордон.

— Отиваме ли?

Той даде знак Мария да тръгне първа. Докато вървяха по неравната, леко кална пътека, Фабел видя, че криминалистите бяха наслагали защитни покрития през различни интервали. Той въпросително погледна Мария.

— Следи от гуми — каза тя. — И тук-там от стъпки, които трябва да се проверят.

Фабел спря и огледа пътя, който току-що бяха изминали.

— Планински велосипедисти?

Мария поклати глава.

— Мотоциклет. Може да няма нищо общо, както и стъпките.

Те продължиха пътя си. Фабел оглеждаше дърветата от двете страни. Пространствата между тях нататък ставаха все по-тъмни, като зелени пещери, в които светлият ден не можеше да проникне. Той си спомни предаването по радиото. Тъмнината на гората в светлия ден — метафора за опасността, която крие ежедневието. Пътеката зави и внезапно се отвори към малка поляна. Там около дузина полицаи и следователи обикаляха наоколо. Фокусът на активността им беше дървена маса за пикник със заковани пейки, монтирана вдясно от главната пътека. Два трупа — на мъж и жена, седяха на земята, подпрени на ръба на масата. И двамата бяха вторачили във Фабел и Мария стъклен поглед, безразличен от смъртта. Седяха един до друг, всеки с протегнати ръце, сякаш се мъчеха да се достигнат. Вкочанените им ръце се докосваха, но не се държаха. Между тях лежеше носна кърпа, грижливо сгъната и пригладена. Причината за смъртта се виждаше мигновено: гърлата и на двамата бяха прерязани широко и дълбоко. Мъжът нямаше четиридесет, беше с тъмна коса, ниско подстригала, за да замаскира оплешивяването на темето. Устата му беше отворена, черно-червена от кръвта, бликнала като пяна от прерязаното гърло в последните секунди от живота му.

Фабел приближи. Огледа дрехите на убития. Това беше едно от най-смущаващите неща в сцена на убийство: как смъртта си прави собствен дневен ред, как отказва да признае тривиалните дреболии, които вграждаме в живота си. Светлосивият костюм на мъжа и обувките от естествена кожа явно бяха скъпи, нещо, което в живота е показател за положение, вкус, място в обществото. Тук костюмът беше смачкан, изцапан с кръв и кал парцал. Ризата беше напоена с кръв под тъмния разрез на гърлото. Едната обувка беше отхвърчала на половин метър от стъпалото, което сочеше към нея, сякаш я викаше да се върне. Сивият копринен чорап беше смъкнат наполовина и се виждаше замърсената бледа плът на мъжката пета.

Фабел насочи вниманието си към жената. В сравнение с мъжа тя имаше много по-малко кръв по дрехите. Смъртта при нея беше настъпила по-бързо и по-лесно. Широка ивица кръв беше плиснала диагонално през бедрата на джинсите й. Беше на около двадесет години и имаше дълга руса коса, която ветрецът беше развявал по разреза на гърлото й и кръвта беше я лишила от блясък. Фабел забеляза, че макар цветовете и кройката на дрехите й да бяха старателно и с вкус подбрани, те бяха съвсем различни по ценова категория от тези на мъжа — бледозелена тениска, джинсите бяха нови, но евтин вариант на дизайнерските. Не бяха двойка. Поне не в установения смисъл. Фабел се наведе и разгледа носната кърпа. Имаше малки трохички хляб, посипани върху нея. Той се изправи и попита:

— Никакви следи от ножа, който е използван?

— Никакви. И никаква пролята кръв по земята, масата или някъде наоколо. Здравей, Ян! — отговори му Холгър Браунер, шефът на следователите от Управлението, който се приближаваше.

Фабел се усмихна. От мига, в който зърна размазаното петно кръв по джинсите на жената, беше сигурен, че това не е местопрестъплението. Убийството беше извършено на друго място.

— Бързо пристигна — каза той на Браунер.

— Обади ни се местен комисар, който решил да не чака Лагедийнст да ме информира. Мисля, че той се е обадил и на теб. Комисар… — Браунер се мъчеше да си спомни името.

— Херман. — Мария довърши изречението му. — Ето го там.