Джефри Дивър - И няколко червени рози

Песъчлива почва… „Полезна информация, няма що!“ — помисли си Данс. В район, славещ се с двайсет километра ненадминати плажове и дюни.

Разпънаха Чарлс Овърби на кръст, макар да успя да съобщи, че Бюрото „напредва технически“. Телевизорът в кабинета на Данс беше пуснат и всички присъстващи наблюдаваха сблъсъка.

Катрин беше запознала Овърби с всички подробности, освен с един — неизвестен и на нея.

— Агент Овърби — попита един журналист, — как смятате да защитите хората с оглед на новия кръст?

Ами сега?

— Опа… — прошепна Ти Джей.

Данс го изгледа шокирано. После се взря в екрана.

Журналистът обясни, че чул вестта на радиовълните на полицията преди половин час. Кармелските служители на реда открили нов кръст с днешна дата — 28 юни — до Чайна Коув край магистрала № 1.

— Агентката, която отговаря за случая, ме информира секунди преди пресконференцията, но очевидно и тя не е била уведомена — заекна Овърби.

В монтерейското следователско бюро имаше две старши агентки. Лесно щяха да разберат кого има предвид.

Ах, ти, копеле…

Друг репортер попита:

— Агент Овърби, как реагирате на факта, че целият град, целият полуостров е в паника? Някои започнаха да стрелят по невинни хора, влезли в дворовете им.

— Е, това не е добре…

О, боже…

Данс изключи телевизора. Обади се в шерифството. Съобщиха й, че край Чайна Коув наистина е открит нов кръст с днешна дата. И букет червени рози. Сега събирали улики и претърсвали района.

— Няма свидетели, агент Данс — добави полицаят.

— Какво разбрахме от шведите? — обърна се Данс към Ти Джей.

Той се бе свързал с прокси сървъра и бе оставил две съобщения, че случаят е спешен. Още не се бяха обадили, макар че и в Стокхолм беше работен ден и току-що бе превалило пладне.

Пет минути по-късно Овърби влетя в кабинета.

— Друг кръст? Друг кръст? Какво, по дяволите, става?

— И аз разбрах току-що, Чарлс.

— А те как са надушили?

— Пресата? Информатори, подслушване. Винаги са били наясно какво вършим.

Овърби потърка челото си. Из въздуха се разхвърчаха люспички кожа.

— Е, докъде сме стигнали с него?

— Хората на Майкъл претърсват района. Ако намерят нещо, ще ни съобщят.

— Ако намерят нещо.

— Травис е момче, Чарлс, не е професионален убиец. Ще остави някакви следи, които ще ни отведат в скривалището му. Рано или късно.

— Но щом е поставил кръст, значи днес се кани да убие някого.

— Обаждаме се на всички потенциални жертви.

— А компютърната следа? Какво става с нея?

— Нямаме късмет — отвърна Ти Джей. — От компанията не се обаждат. Подготвихме молба за международна съдебна заповед.

— Великолепно — смръщи се началникът на Бюрото.

— Къде е сървърът?

— В Швеция.

— Е, по-добри са от румънците — констатира Овърби, — но ще чакаме най-малко месец. Подайте молбата да си запазим гърбовете, но не разчитайте на нея.

— Да, сър.

Шефът се запъти енергично към вратата, измъквайки телефона от джоба си.

Данс последва примера му и извика Рей Каранео и Албърт Стемпъл да дойдат в кабинета.

— Омръзна ми да чакам — обяви, когато всички се събраха. — Искам да подберем пет или шест потенциални жертви — авторите на най-злобните коментари за Травис и най-яростните привърженици на Чилтън. Ще ги изведем от района и ще поставим къщите или апартаментите им под наблюдение. Набелязал е нова мишена и появи ли се, искам да го изненадаме много неприятно. Да се захващаме!

— Как се справя той? — попита Лили Хокън съпруга си Доналд.

— Джеймс? Не говори много, но сигурно му е трудно. И на Патриша. Няма как иначе.

Бяха в дневната в новата им къща в Монтерей.

Разопаковане, разопаковане и пак разопаковане…

Крехката блондинка стоеше в средата на стаята и с ръце на кръста се взираше в двете найлонови торби с пердета.

— Как мислиш?

Умът му витаеше другаде и в момента завесите бяха последната му грижа, но съпругата му — от девет месеца и три дни — беше поела по-голямата част от отговорностите около преместването от Сан Диего, та остави инструментите, с които се мъчеше да сглоби масичката за кафе, и огледа платовете: червено и ръждивокафяво.

— Лявата торба — каза несигурно, готов на мига да промени мнението си, ако усети, че не е улучил.

Очевидно обаче беше успял да налучка.

— И аз ги предпочитам — каза Лили. — Полицаите са поставили охрана пред къщата му? Смятат, че момчето ще го нападне?

Хокън продължи със сглобяването. „Икея“. Дизайнерите им сигурно до един са гениални.