Мери Кларк - Бягство

— Ела с мен да се обадя по телефона — обърна се Мона Фаръл към Бони. — Ще ти дам да се обадиш на чичо Алекс.

Тя прегърна внучката си и я взе на ръце.

— Знаеш ли, че много приличаш на леля си Лейси, когато тя беше като теб, почти на пет години ?

— Чичо Алекс ми харесва — каза Бони. — И ти го харесваш, нали, Нана?

— Не знам какво щях да правя без него през последните няколко месеца — отвърна Мона. — Хайде, съкровище, да вървим горе.

Джей и Кит се спогледаха.

— И ти си мислиш същото като мен — обади се Джей след кратка пауза. — Мона си призна, че Алекс я е убедил да накара Лейси да й каже къде се намира. Може и да не му е казала направо къде е Лейси, но има много други начини да се издаде. Както онази вечер… Мона оповести пред всички, че Лейси се била записала в нов спортен клуб с игрище за скуош. Дванайсет часа по-късно някой беше проследил Лейси до този клуб, вероятно с намерение да я убие. Трудно е да си представи човек, че това е чисто съвпадение.

— Но, Джей, трудно мога да си представя, че Алекс е замесен в такова нещо — отвърна Кит.

— Надявам се, че не е, но аз преди малко му казах къде отива Лейси и сега смятам да се обадя на спешния номер на федералния прокурор, за да го уведомя. Може Лейси да ме намрази, но предпочитам да я приберат в затвора като свидетел по обвинението, вместо да я гледам мъртва.

— Защо сте дошли тук? — попита я Лоти Хофман, след като неохотно пусна Лейси да влезе. — Не можете да останете. Ще ви повикам друго такси. Къде искате да отидете?

Сега, когато се озова лице в лице с единствения човек, който можеше да й помогне, Лейси почувства, че е на ръба на истерията. Все още не знаеше със сигурност дали са я проследили или не. Но на този етап вече нямаше никакво значение. Лейси разбираше, че не може вечно да бяга и да се крие.

— Госпожо Хофман, няма къде да отида — развълнувано заяви тя. — Един мъж се опитва да ме убие и смятам, че е изпратен от същия човек, който е отговорен за смъртта на вашия съпруг, на Изабел Уеъринг и на Хедър Ланди. На това трябва да се сложи край и според мен вие сте човекът, който може да го направи, госпожо Хофман. Моля ви, помогнете ми!

Лоти Хофман омекна. Тя забеляза неестествената поза на Лейси, която явно едва се крепеше на крака.

— Виждам, че не се чувствате добре. Заповядайте, седнете.

Всекидневната беше малка, но много спретната и подредена. Лейси седна на дивана и съблече палтото си.

— Това палто не е мое — каза тя. — Не мога да се прибера в жилището си, за да си взема дрехи. Не мога да отида и при роднините си. Заради мен едва не убиха племенницата ми… Стреляха по нея. Ако човекът, който стои зад всичко това, не бъде заловен, ще трябва цял живот да живея така. Моля ви, госпожо Хофман, кажете ми — знаеше ли съпругът ви кой стои зад цялата тази история?

— Страх ме е. Не мога да говоря за това.

Лоти Хофман стоеше с наведена глава, не смееше да вдигне очи от пода и говореше тихо, почти шепнешком.

— Ако Макс си беше мълчал, сега щеше да е още жив. Хедър също. А и майка й.

Накрая тя вдигна глава и погледна Лейси в очите.

— Дали истината заслужава смъртта на толкова много хора? Не вярвам.

— Всяка сутрин се събуждате в страх, не е ли така? — попита Лейси.

Тя се протегна и хвана покритата с изпъкнали вени ръка на старата жена.

— Кажете ми каквото знаете, моля ви, госпожо Хофман. Кой стои в дъното на всичко?

— Истината е, че самата аз не знам. Дори не знам името му. Макс знаеше. Макс работеше у Джими Ланди. Той се познаваше с Хедър. Ако не я бях видяла онзи ден в Мохонк… Разказах на Макс и описах мъжа, с когото я видях там. Той много се разстрои. Каза, че бил търговец на наркотици и рекетьор, но никой не го подозирал, всички го мислели за добър и почтен човек. Затова Макс реши да се срещне с Хедър, за да я предупреди… Два дни по-късно беше мъртъв.

Сълзи бликнаха в очите на Лоти Хофман.

— Мъчно ми е за Макс и много се страхувам.

— Нищо чудно — внимателно каза Лейси. — Но нищо няма да се реши, като стоите заключена тук вътре. Някой ден същият този човек ще реши, че и вие представлявате опасност за него.

Сенди Саварано постави заглушителя на пистолета си. Да влезе в къщата беше лесна работа за него. Щеше да излезе по същия начин, по който бе влязъл — през задния прозорец на спалнята. Дървото, което растеше отвън, беше по-добро от стълба. Колата му беше на съседната улица, до която се стигаше през съседския двор. Докато ченгетата пред къщата се усетят, че нещо не е наред, той щеше да е далеч оттам.