Агата Кристи: Смърт в Лимсток

Затаих дъх, замаян от красотата й.

Когато сега си мисля за нея, винаги си я представям така — застанала до вратата с тази несравнима, безсмъртна перфектност, създадена само от древните гърци. След това тя излезе и затвори вратата. Симингтън напрегнато попита:

— Е, добре, Меган, какво има? Какво искаш?

Тя бе застанала точно до масата. Гледаше към Симингтън и бях поразен от решителността, изписана на лицето й, и твърдостта на погледа й — нещо съвсем ново за мен.

След това разтвори устни и каза нещо, което направо ме разтърси:

— Искам пари.

Искането не подобри настроението на Симингтън. Той отвърна остро:

— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Какво става, не мислиш ли, че държанието ти е неадекватно?

Честен човек, помислих дори тогава аз.

— Искам много пари! — каза Меган.

Адвокатът се изправи във фотьойла си и отвърна студено:

— След няколко месеца ще станеш пълнолетна. Тогава парите, оставени от баба ти, ще ти бъдат дадени.

Тя го гледаше, без да мига.

— Не ме разбра. Искам пари от теб. — Тя продължи, говорейки по-бързо: — Никой не ми е говорил много за баща ми. Не искаха да зная нищо за него. Но аз знам, че е починал в затвора, и знам защо е бил там. За изнудване.

Тя млъкна за момент. Погледът й беше все така твърд, но сега забелязах в него и омраза.

— Добре, аз съм негова дъщеря. И може би ще стана като него. Както и да е, искам да ми дадеш пари, защото, ако не го направиш — тя спря и продължи много бавно, акцентирайки върху всяка дума, — ако не го направиш, ще кажа какво видях да правиш с лекарството в аптечката на майка ми онзи ден, когато тя умря.

Настъпи тишина.

След това Симингтън каза с глас, напълно лишен от емоции:

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш. — Меган се усмихна. Не беше хубава усмивка.

Той стана, отиде до писалището и извади някаква книжка от джоба си. Написа чек, откъсна го внимателно и се върна обратно. Подаде й го.

— Виждам, че вече си пораснала. Разбирам, че искаш да си купиш нещо много специално — дрехи или нещо подобно. Не знам за какво говориш, не обърнах внимание. Но ето чека.

Меган го погледна и каза:

— Благодаря, като за начало е добре.

Обърна се и излезе от стаята. Адвокатът стоеше вторачен след нея и след затворената врата и после се обърна. Когато видях лицето му, понечих да се хвърля напред.

Бях спрян по най-невероятен начин. Големият храст, който бях забелязал до стената, се размърда. Ръцете на Неш ме сграбчиха и гласът му беше като дихание в ухото ми:

— Спокойно, Бъртън, в името на Бога, спокойно!

След това с огромна предпазливост той се оттегли назад, ръцете му не ме пускаха и аз го придружих.

Зад ъгъла на къщата той се изправи и изтри потта от челото си.

— Разбира се! — каза. — Ти трябваше да се набъркаш и тук!

— Това момиче не е в безопасност — отвърнах. — Видяхте ли лицето му? Трябва да я махнем оттук.

Той сграбчи силно рамото ми.

— Виж какво, Бъртън, сега ти трябва да слушаш.

Е, изслушах го.

Не ми хареса — но нямаше какво друго да се направи. Но настоях да съм на мястото и затова се заклех, че ще му се подчинявам безпрекословно.

Така влязох с Неш и Паркинс в къщата през задната врата, която беше отворена. Скрит зад кадифените завеси, прикриващи нишата на прозореца, чаках с Неш, докато стенният часовник в стаята удари два часа и Симингтън влезе в стаята на Меган.

Не помръднах, не направих и най-малкото движение, защото знаех, че сержант Паркинс, скрит в стаята, е вещ в работата си. Аз самият не бях сигурен дали на негово място щях да бъда тих и да не се издам, ако бях в стаята на Меган вместо него.

С разтуптяно сърце видях как Симингтън излезе от стаята, понесъл Меган на ръце. Занесе я долу, а ние с Неш го следвахме съвсем отблизо.

Симингтън я пренесе през кухнята. Тъкмо я полагаше удобно до газовата фурна и пусна газта, когато с Неш нахлухме през вратата на кухнята и включихме осветлението.

Това беше краят на Ричард Симингтън.

Той рухна. Дори не се опита да се бори. Знаеше, че е изиграл картите си и е загубил.

Седях до леглото на Меган в очакване да се събуди и от време на време ругаех Неш.

— Откъде знаете, че е добре? Поехте твърде голям риск.

Той ме утешаваше непрекъснато:

— Няма нищо опасно, сложено й е само малко приспивателно в млякото, което пие всяка нощ преди лягане. Нищо повече! Разберете, той не е можел да рискува да я отрови. Доколкото го е засягало, цялата работа е завършила с арестуването на госпожица Еме Грифит като авторка на анонимните писма. Не е можел да си позволи още една мистериозна смърт. Никакво насилие, никаква отрова. Но ако някое много нещастно момиче не е могло да понесе самоубийството на майка си и накрая си е сложило главата в газовата фурна — е, тогава хората биха казали, че тя не е съвсем нормална и никога не е била, и че шокът от смъртта на майка й я е довършил.