Агата Кристи - Смърт в Лимсток

Джоана спря да разказва и ме помоли да й донеса чаша вода. Изпи я на един дъх и продължи:

— Върших най-невероятни неща. Джери. Подавах инструменти, изварявах ги, помагах при манипулациите. Толкова съм изморена, че не мога да стоя права. Беше страшно. Но той я спаси — и нея, и бебето. Роди се живо. По едно време се страхуваше, че няма да може да го спаси. О, Боже!

Тя закри лицето си с ръце. Гледах я с гордост и задоволство. Мислено свалих шапка на Оуен Грифит. Той веднъж завинаги бе свалил романтичната ми, несериозна сестра на земята.

— В хола има писмо за теб. Мисля, че е от Пол.

— А?

Тя се замисли за миг и продължи:

— Нямах понятие, Джери. Изобщо не знаех какво са длъжни да вършат лекарите. Какви железни нерви са необходими!

Отидох до входа, взех писмото и го донесох на Джоана. Тя го отвори, прегледа го машинално и го пусна на земята.

— Той беше наистина прекрасен. Начинът, по който се бореше, не можеше да се остави да бъде победен. Беше груб и се държа ужасно с мен — но беше прекрасен.

Гледах с удоволствие забравеното на пода писмо от Пол. Явно Джоана го бе забравила завинаги.

Нещата никога не се случват, когато ги очакваш.

Моите и на Джоана проблеми до такава степен ме бяха погълнали, че бях страшно изненадан от телефонното обаждане на Неш на следващата сутрин:

— Хванахме я, господин Бъртън!

Бях толкова поразен, че за малко не изпуснах слушалката.

— Имате предвид…

Той ме прекъсна:

— Могат ли да ви подслушват?

Стори ми се, че вратата на кухнята леко се открехна.

— Не. Впрочем не съм сигурен.

— Може би ще е по-добре да дойдете веднага в участъка.

— Ще дойда. Тръгвам веднага.

Пристигнах бързо в полицейския участък. Там намерих Неш и сержант Паркинс. Неш беше усмихнат до уши.

— Ловът продължи дълго — каза, — но все пак накрая успяхме.

Той подхвърли на масата едно писмо. Този път беше написано на машина, а съдържанието му бе далеч по-сдържано в сравнение с предишните:

Няма смисъл да мислите, че ще заемете мястото на мъртвата. Цял град ви се смее. Махнете се още сега. Скоро ще бъде твърде късно. Това е предупреждение. Спомнете си какво се случи с другото момиче. Махнете се и стойте далеч от тук.

— Госпожица Холанд го е получила тази сутрин — обясни Неш.

— Мислехме, че е странно, че единствено тя не бе получавала анонимно писмо — добави сержант Паркинс.

— Кой го е писал? — попитах нетърпеливо.

Неш мрачно рече:

— Съжалявам за това, защото то ще засегне сериозно един много свестен човек, но какво да се прави. Може и той самият да е имал вече своите подозрения, нали?

— Кой го е писал? — повторих.

— Госпожица Еме Грифит.

Същия следобед отидохме с Неш и сержант Паркинс в къщата на Оуен Грифит с разрешение за обиск и заповед за арестуване.

Придружавах двамата полицаи по покана на Неш.

— Докторът — каза той — е привързан към вас. Той няма много приятели тук. Мисля, че ако не ви е много мъчително, господин Бъртън, ще можете да го успокоите и да предотвратите шока.

Съгласих се. Не горях от нетърпение да бъда там, по-скоро се надявах да бъда полезен.

Позвънихме, попитахме за госпожица Грифит и бяхме въведени във всекидневната. Там заварихме Елзи Холанд, Симингтън и Меган да пият чай.

Неш се държа много деликатно. Попита Еме дали ще може да разговаря с нея насаме.

Тя стана и се запъти към нас. За миг ми се стори, че забелязах страх в очите й. Но можех и да греша, защото тя се държеше перфектно — нормално и сърдечно.

— Искате да говорим? Надявам се, не отново за фаровете на колата ми?

Тя ни заведе през трапезарията в малък кабинет. Преди да изляза от стаята, видях как Симингтън рязко вдигна глава. Предположих, че опитът му на адвокат често го е срещал с полицията и е доловил нещо в думите на Неш. Той се изправи от стола си.

Това бе всичко, което забелязах, преди да затворя вратата и да последвам другите.

Неш направи изложението си. Беше много спокоен и коректен. Обяви, че арестува Еме и я помоли да го придружи до участъка. Показа и заповедта за задържането, прочете обвинението. Не помня точно юридическата обосновка, но ставаше дума за анонимните писма, не за убийството.

Еме Грифит повдигна глава и избухна в смях:

— Каква невероятна глупост! Как бих могла да напиша такива отвратителни неща. Вие трябва да сте луд. Никога не съм писала подобно нещо.

Неш й показа писмото до Елзи Холанд и попита: