Джоан Харис - sineokomomche

Вече е на петдесет и пет, но е способна да изглежда по-стара или по-млада според случая. Пепеляворуса коса, зелени очи, хубави крака, закачливо, почти момичешко поведение, което за миг може да се превърне в пренебрежение — освен това обича компанията на млади мъже.

На хубав млад мъж. Е, той е точно такъв. Слаб, с дънков гащеризон, с ъгловато лице, въздълга кестенява коса и искрящи, поразителни синьо-сиви очи. Не е като онези в списанията, но за госпожа Електриковосиньо върши работа — пък и на нейната възраст, казва си той, не може да си позволи да бъде придирчива.

Веднага го осведомява, че е разведена. Приготвя му чай „Ърл Грей“, оплаква се колко скъп е станал животът, с дълбока въздишка споменава самотата си — и колко безобразно я пренебрегва синът й, който работи някъде в Сити, а накрая, с вид на човек, който ще му окаже огромна чест, му предлага да купи сбирката й.

Уредите естествено са напълно безполезни. Той отбелязва факта възможно най-благо и обяснява, че старите електрически уреди вече не стават за нищо, освен за боклука, че повечето от тях не отговарят на съвременните стандарти и че шефът му ще го убие, ако плати дори десет лири за тях.

— Наистина, госпожо Е. — уверява я, — най-доброто, което мога да направя, е да ви помогна да ги изхвърлите. Ще ги занеса до сметището. От общината биха ви накарали да платите, но аз имам микробус…

Тя го измерва подозрително с поглед.

— Не, благодаря.

— Просто се опитвам да помогна — казва той.

— Е, в такъв случай, млади човече — заявява тя с кристална хладина, — ще ми помогнете, ако хвърлите един поглед на пералнята ми. Според мен е блокирала — почти седмица не може да се изтече.

— Имам друга поръчка — противи се той.

— Смятам, че това е най-малкото, което можете да направите — отсича тя.

Разбира се, той отстъпва. Тя знае, че така ще стане. В тона й все още се долавя онази смесица от презрение и уязвимост, от безпомощност и властност, която той намира за неустоима…

Просто ремъкът се е изхлузил, това е. Той сваля барабана, намества ремъка, изтрива ръце в гащеризона си и в стъклената врата забелязва, че тя го наблюдава.

Сигурно навремето е била привлекателна. Сега човек би я определил като „запазена“ — определение, което понякога използва майка му и което извиква в съзнанието му представата за стъкленици с формалдехид и за египетски мумии. Долавя, че тя го наблюдава по озадачаващо собственически начин, усеща очите й като впити в кръста си поялници — преценяващ поглед, колкото нехаен, толкова и хищен.

— Не си спомняте, нали? — пита той и се обръща с лице към нея.

Тя го поглежда надменно.

— Майка ми чистеше къщата ви.

— Така ли? — Тонът й показва, че няма как да помни всички хора, които са работили за нея. За миг сякаш си спомня поне нещичко — присвива очи и почти изцяло оскубаните й вежди, нарисувани с кафяв молив на сантиметър над мястото, където следва да бъдат, потръпват сякаш притеснено.

— Понякога ме вземаше със себе си.

— Боже! — Вперва поглед в него. — sineokomomche !

Разбира се, това е смъртната му присъда. Тя повече няма да го погледне. Поне не по онзи начин — ленивият й поглед няма да се плъзга по гърба му, преценявайки разстоянието между тила и кръста, опипвайки стегнатата крива на задника му под избелелия син гащеризон. Тя вече го вижда — четиригодишен, с непотъмнена от времето коса — и внезапно тежестта на годините я угнетява като мокро зимно палто, толкова ужасно стара е…

Той се усмихва широко.

— Мисля, че я поправих.

— Разбира се, ще ти платя нещичко — казва тя доста прибързано, за да прикрие смущението си, сякаш смята, че той работи безплатно, сякаш му прави жест, заради който ще й бъде вечно задължен.

И двамата знаят обаче за какво му плаща. Вина — може би простичка, но никога чиста, неостаряваща, неуморна и горчиво-сладка.

Горката госпожа Е. , мисли си той.

Благодари й вежливо, приема още една чаша хладък чай с едва доловим мирис на риба и накрая си тръгва уверен, че през следващите дни и седмици често ще вижда госпожа Електриковосиньо.

Всеки изпитва вина за нещо. Не всеки заслужава да умре. Понякога обаче кармата се намесва неблагоприятно, а Божието дело се нуждае от малко човешка помощ. Така или иначе, вината не е негова. Тя го вика още десетина пъти — да свърже контакт, да смени бушон, да сложи нови батерии във фотоапарата й, а неотдавна — да свърже новия й компютър (един бог знае защо изобщо й трябва компютър, нали ще се гътне след седмица-две), което предизвиква суматоха от спешни обаждания по телефона, а това на свой ред предопределя сегашното му решение да я заличи от лицето на земята.