Джоан Харис - Джентълмени и играчи

Все пак баща ми се стараеше. Полагаше усилия, дори когато аз отказвах. Водеше ме на футболни мачове, на които аз се отегчавах до смърт. Купи ми колело, което трябваше да карам редовно край училището. Но което бе по-важно, през първата година от живота ни там той беше разумно и почтително трезвен. Предполагам, че би трябвало да изпитвам благодарност. Но аз не изпитвах. Точно както той искаше син по свой образ и подобие, аз исках баща, който да бъде като мен. Вече бях изградил образа му въз основа на стотиците книги и комикси. Той трябваше преди всичко да бъде човек с авторитет, строг, но справедлив. Физически издръжлив и много интелигентен. Читател, учен, интелектуалец. Човек, който да ме разбира.

Разбира се, търсех го у Джон Снайд. Понякога дори си мислех, че го намирам. Пътят на израстването е пълен с противоречия, а аз все още бях дете, достатъчно малко, за да вярва в лъжите, с които този път е постлан. Татко знае най-добре. Остави на мен. По-възрастните знаят повече. Прави каквото ти казвам. Но дълбоко в себе си вече виждах пропастта между нас. Макар и дете, аз имах амбиции, докато възрастният и опитен Джон Снайд никога нямаше да бъде повече от портиер.

И все пак виждах, че е добър портиер. Той стриктно изпълняваше задълженията си. Заключваше вратите нощем, правеше вечерни обиколки, поливаше растенията, поддържаше игрищата за крикет, косеше тревата, посрещаше посетителите, поздравяваше учителите, правеше ремонти, чистеше тръби, докладваше за повреди, бършеше графити, местеше мебели, раздаваше ключове за ученическите шкафчета, сортираше пощата и предаваше съобщения. В замяна на това някои учители го наричаха Джон и баща ми грейваше от гордост и благодарност.

Сега има нов портиер — човек на име Фалоу. Той е тромав, недоволен, вял. Слуша радио в будката си, вместо да следи входа. Джон Снайд не би го понесъл.

Интервюто ми за работа се състоя в типичния за „Сейнт Осуалдс“ стил: насаме с комисията. Така и не видях другите кандидати. На интервюто присъстваха ръководителят катедра, директорът, Вторият и Третият учител.

Веднага ги познах, разбира се. За петнайсет години Пат Бишъп беше станал по-дебел, по-червендалест и по-весел — анимационно копие на предишната си същност; но Боб Стрейндж си е все същият, само косата му е пооредяла: строен мъж с остри черти, тъмни очи и бледо лице. Разбира се, преди години той беше само амбициозен млад учител по английски, с нюх за административни дела. Сега е местният таен съветник, отговорник за учителския график, изпечен манипулатор, ветеран на безбройни подготвителни и квалификационни курсове.

Няма нужда да казвам, че веднага познах директора. Аз го помня като новия директор на училището, тогава четирийсетгодишен, макар и вече започнал да побелява, висок, скован и достолепен. Той не ме позна — в края на краищата, не беше длъжен — но стисна ръката ми със студени, безжизнени пръсти.

— Надявам се, че сте имали време да огледате Училището — главната буква се чу съвсем ясно.

Усмихнах се.

— О, да. Забележително. Особено новото компютърно крило. Динамични нови технологии в традиционна академична среда.

Директорът кимна. Видях как мислено си записа израза, вероятно за рекламната брошура догодина. Зад гърба му Пат Бишъп издаде звук, който можеше да означава както насмешка, така и одобрение. Боб Стрейндж само ме гледаше.

— Това, което ми направи особено впечатление…

Млъкнах. Вратата се беше отворила и секретарката влезе с поднос, на който имаше чайник и чаши. Стреснах се — предполагам, най-вече от изненада, че я виждам; не се страхувах, че може да ме познае.

След малко продължих:

— Това, което ми направи особено впечатление, е органичният начин, по който модерното е съчетано със старото, като са взети най-добрите неща от двата свята. Това училище не се бои да отправи посланието, че макар да може да си позволи най-последните нововъведения, не се е поддало на популярната мода, а използва новото за укрепване на старата академична традиция.

Директорът отново кимна. Секретарката — дългокрака, с изумруден пръстен, ухаеща на „Шанел №5“ — ни поднесе чай. Аз й благодарих едновременно с безразличие и признателност. Сърцето ми биеше силно, но в известен смисъл се забавлявах.

Това беше първата проверка и аз я издържах.

Отпих от чая си, съзерцавайки Бишъп. Секретарката премести подноса.

— Благодаря, Марлийн.

Той пие чая си точно като баща ми — с три бучки захар, може би дори четири. В дебелите му пръсти сребърните щипци изглеждаха като пинцети. Стрейндж не обелваше дума. Директорът чакаше с очи, впити в мен като иглички.