Джоан Харис - Джентълмени и играчи

Прекарах остатъка от деня в своята светая светих, заровен в бумаги. Графикът ми доста ме изненада — само двайсет и осем учебни часа седмично в сравнение с трийсет и четири миналата година. И класовете ми като че ли бяха намалели. Това означаваше по-малко работа за мен, разбира се, но не се съмнявах, че ще бъда зает всеки ден.

Няколко души минаха да ме видят: Джери Грахфогел подаде глава и за малко да я изгуби (попита кога смятам да освободя кабинета си); Фалоу, портиерът, дойде да смени номера на вратата на 75; Хилари Паметника, ръководител катедрата по математика, дойде да изпуши една цигара на спокойствие далеч от неодобрението на подчинените си; Пеърман остави някакви учебници и ми прочете нецензурно стихотворение от Рембо; Марлийн ми донесе дневниците, а Кити Тийг дойде да попита как съм.

— Добре, предполагам — мрачно отвърнах аз. — Мартенските Иди са далеч. Кой знае какво ще стане дотогава.

Запалих една „Голоаз“. Да пуша, докато още мога, казах си. Едва ли щях да имам възможност, след като Дивайн се настани в стаята ми.

Кити ме погледна със съчувствие.

— Ела с мен в столовата — предложи тя. — Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.

— И през целия обяд да гледам как Киселото грозде злорадства?

Всъщност канех се да отскоча до „Жадния професор“ за едно питие, но в момента нямах настроение.

— Направи го — каза Кити, след като споделих с нея намерението си. — Ще се почувстваш по-добре, като се махнеш от тук.

„Жадният професор“ е място, забранено за ученици — поне на теория. Но тъй като се намира на половин миля от „Сейнт Осуалдс“, трябва да си пълен наивник да вярваш, че учениците не ходят там. Въпреки строгите наставления на директора Пат Бишъп, който отговаря за дисциплината, пренебрегва забраната. И аз я пренебрегвам, стига само да не са с вратовръзки и пуловери: така и те, и аз можем да се преструваме, че не се познаваме.

Този ден беше спокойно. В бара имаше само няколко души. Забелязах портиера Фалоу с господин Роуч, историка, който ходи с дълга коса и иска учениците да го наричат Роби, и Джими Уат, училищният майстор, който е много добър в ръцете, но не и в главата.

Последният засия, като ме видя.

— Господин Стрейтли! Добре ли прекарахте ваканцията?

— Да, благодаря, Джими.

Научил съм се да не го измъчвам с дълги думи. Някои хора не са толкова любезни и като го видят с недоумяваща физиономия и зяпнала уста, бързо забравят за добродушния му характер.

— Какво пиеш?

Джими отново грейна.

— Малка бира, благодаря, шефе. Че после ще оправям едни кабели.

Занесох неговата и своята бира на първата свободна маса. Забелязах Изи, Мийк и Кийн да седят в ъгъла с Лайт, новия учител по спортни игри, Изабел Тапи, която винаги бърза да се сближи с новите учители, и госпожица Деър, седнала малко по-нататък, през две маси от тях. Не се изненадах, че ги виждам заедно. В група е по-безопасно, а „Сейнт Осуалдс“ умее да буди страхопочитание у новодошлите.

Оставих питието на Джими и отидох до масата им, за да се представя.

— Изглежда, че ще деля класната си стая с някои от вас — казах. — Макар че не виждам как ще преподавате компютърни технологии в нея — това бе адресирано към брадатия Мийк, — или това е просто етап от плана ви да наследите имота?

Кийн се усмихна. Лайт и Изи само гледаха стъписани.

— Аз съм на п-половин хорариум — нервно отговори Мийк. — В п-петък преподавам м-математика.

О, горкият. Щом аз успях да го уплаша, пети курс щеше да го изяде жив. Не исках да мисля за кочината, която щяха да оставят в стаята ми. Казах си, че трябва да бъда нащрек, в случай че се надигне бунт.

— Страхотно място за кръчма — отбеляза Лайт, докато пиеше от бирата си. — Може да свикна да идвам тук на обяд.

Изи вдигна вежди.

— Няма ли да имаш тренировки или извънкласни занимания, ръгби, нещо такова?

— Всички имаме право на обедна почивка, нали?

Не стига, че е Ленивец, ами и Профсъюзен деец. Всемогъщи боже. Само това ни липсваше.

— Но директорът каза — тоест аз казах, че ще се заема с Географското дружество. Мислех, че всички трябва да водим извънкласни дейности.

Лайт сви рамене.

— Е, то е ясно, че така ще каже, нали? Аз пък ти казвам, че няма да се занимавам с извънкласни спортове и мачове в почивните дни, нито ще се откажа от обедна почивка. Това тук да не е трудов лагер?

— Е, ти поне нямаш да подготвяш уроци, да проверяваш контролни… — започна Изи.

— Да, колко типично! — възкликна Лайт и лицето му се зачерви. — Колко академично! Щом не е на хартия, не се брои, така ли? Едно ще ти кажа: момчетата получават повече от моите занятия, отколкото като учат коя е столицата на Казахстан или каквото там…