Агата Кристи - Коледата на Поаро

Хорбъри влезе почтително и тихо.

— Чаят е сервиран долу, сър.

Хилда каза:

— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.

Дейвид не отговори. Стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно изрече:

— Това е нейният стол… Винаги сядаше в него… Същият си е. Само е избелял.

Хилда сбърчи леко чело:

— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.

Той не й обърна внимание, продължи да говори, като се оглеждаше наоколо:

— Повечето време седеше тук. Аз се настанявах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, убиецът на великани“, това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.

Хилда го хвана здраво под ръка.

— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.

Той послушно се обърна, но тя почувства как тялото му потръпна.

— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.

Разтревожена, Хилда се опита да промени темата:

— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.

Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.

— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.

Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.

— Явно редовно го акордират.

Засвири. Мелодията течеше плавно изпод пръстите му.

Жена му попита:

— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.

Той отговори:

— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.

Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:

— Изсвири нещо от Моцарт.

Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.

После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.

— Дейвид, Дейвид!

Той каза:

— Нищо, няма нищо.

Някой рязко дръпна звънеца. Тресилиън стана от стола си в кухнята и бавно тръгна към входа.

Отново се чу звънецът. Тресилиън се намръщи. През матовото стъкло се виждаше силуетът на мъж с широкопола шапка.

Тресилиън прокара ръка през челото си. Нещо не беше наред. Сякаш всичко се повтаряше. Това вече се беше случвало.

Той дръпна резето и отвори вратата. Магията изведнъж изчезна. Мъжът проговори:

— Тук ли живее господин Саймън Лий?

— Да, сър.

— Бих искал да го видя, ако е възможно.

Далечен спомен се събуди у Тресилиън. Този тон напомняше миналите дни, когато господин Лий току-що беше дошъл в Англия.

Икономът поклати глава и колебливо изрече:

— Господин Лий е почти инвалид, сър. Не приема много хора вече. Ако вие…

Чужденецът извади плик и му го подаде:

— Моля ви, дайте това на господин Лий.

— Да, сър.

Саймън Лий пое плика и извади единствения лист вътре. Изненадано вдигна вежди, но се усмихна.

— Това е чудесно — каза, а после се обърна към иконома: — Покани господин Фар тук, Тресилиън.

— Да, сър.

— Тъкмо си мислех за стария Ебенизър фар. Той ми беше съдружник там, в Кимбърли, и ето че синът му е дошъл тук.

Тресилиън се появи отново и обяви:

— Господин Фар.

Стивън влезе и като прикриваше нервността си с известна демонстрация на самочувствие, попита:

— Господин Лий? — Акцентът му личеше повече от обикновено.

— Радвам се да те видя. Значи ти си момчето на Ебенизър?

Посетителят се ухили глуповато:

— За пръв път посещавам старата страна. Баща ми винаги ми казваше да ви се обадя, ако дойда.

— И добре си направил. — Старецът се огледа. — Това е внучката ми, Пилар Естравадос.

— Здравейте — скромно изрече тя.

Стивън си помисли с възхищение: „Пустото му малко дяволче! Изненада се, като ме видя, но не го показа.“

Той изрече натъртено:

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожице Естравадос.

— Благодаря ви — каза Пилар.

Саймън Лий се обърна към него:

— Сядай и разказвай всичко за себе си. За дълго ли си в Англия?

— Щом съм вече тук, няма да бързам много.

Саймън се съгласи:

— Точно така, трябва и на нас да погостуваш малко.

— О, не, сър, не мога да ви се натрапя така. Има само два дни до Коледа.

— Напротив, даже трябва да останеш за Коледа, ако нямаш други планове.

— Нямам, но не бих искал да…

— Значи се разбрахме. — Саймън обърна глава: — Пилар?

— Да, дядо.

— Иди и кажи на Лидия, че ще имаме още един гост. Помоли я да се качи тук.

Момичето напусна стаята. Стивън я проследи с поглед. Саймън отбеляза факта с хитра усмивка.

— Значи идваш направо от Южна Африка?