Агата Кристи - Коледата на Поаро

Пилар се съгласи:

— Той ми е симпатичен. Смее се високо и отмята глава назад. Да, много ми харесва.

Старецът я погледна.

— Харесва ти, нали, Пилар? Хари винаги е имал успех с жените. Също като мен. — Той се засмя. — Аз си поживях добре — от всичко по много.

— В Испания имаме поговорка, която казва така: „Вземи каквото искаш и плати за него — така повелява Бог!“

Саймън одобрително тупна по облегалката на креслото.

— Това ми хареса. Точно така. Вземи каквото искаш… Това съм правил цял живот — вземал съм каквото искам.

Изведнъж гласът на Пилар прозвуча високо и ясно:

— И плащали ли сте за това?

Той прекъсна смеха си, изправи гръб и я загледа:

— Какво беше това, което каза?

— Попитах дали сте платили за това, дядо?

Възрастният човек бавно отвърна:

— Всъщност… не знам… — И като удари с длан по креслото, внезапно извика гневно: — Как смееш да ми говориш така, как смееш?

Тя каза:

— Просто се чудех.

Ръката с ветрилото беше неподвижна, очите й бяха тъмни и тайнствени. Тя седеше с отметната назад глава, явно съзнавайки силата на присъствието си, на своята женственост.

Саймън гневно продължи:

— Ах, ти, дяволско изчадие…

Тя каза меко:

— Но вие ме харесвате, дядо, харесва ви да седя тук при вас, нали?

— Да, наистина, отдавна не съм усещал присъствието на младо и красиво същество като теб… Много добре ми действа, стопля старите ми кости… Освен това ти си моя плът и кръв. Браво на Дженифър, тя май се оказа най-добра от цялата пасмина.

Пилар седеше и се усмихваше.

— Не си мисли, че ме заблуждаваш — каза Саймън. — Много добре знам защо седиш и слушаш старческото ми бръщолевене. Пари, все тези пари… Или искаш да ми кажеш, че обичаш стария си дядо?

— Не, не ви обичам. Но ви харесвам, много ви харесвам. И това е истина, повярвайте ми. Мисля, че сте били голям грешник, но и това ми харесва. Вие сте по-истински от другите в този дом. И разказвате интересни неща, пътували сте много и животът ви е бил изпълнен с приключения. Ако аз бях мъж, бих искала да съм като вас.

— Вярвам ти, че е така. Говори се, че сме имали циганска кръв в жилите си. Не че това си личи у децата ми, освен у Хари, но се е проявила и у теб. Когато трябва обаче, мога да бъда и търпелив, да знаеш. Веднъж чаках петнайсет години, за да си отмъстя на човек, който ми стори зло. Това е характерна черта за нашето семейство — ние не забравяме. Отмъщаваме си, дори и да чакаме години за това. Един ме измами, и аз чаках петнайсет години за моя шанс и тогава нанесох удара си. Направо го разорих, изтрих го от лицето на земята.

Той тихо се засмя.

— Това в Южна Африка ли беше? — попита Пилар.

— Да, страхотна страна.

— Били ли сте там след това?

— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.

— Но преди това? Били сте там много години, нали?

— Да.

— Разкажете ми!

Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.

Изведнъж старецът каза:

— Почакай, ще ти покажа нещо.

Предпазливо се изправи и като се подпираше на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.

— Ето, погледни ги, почувствай ги, остави ги да се изсипят между пръстите си. — Той погледна учуденото й лице и се засмя: — Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!

Тя се наведе и каза:

— Но това са просто малки камъчета.

Саймън се засмя.

— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.

Пилар недоверчиво попита:

— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?

— Разбира се.

— И ще блестят?

— Ще блестят.

Тя възкликна по детски:

— О, не мога да повярвам!

Старецът се забавляваше.

— Това е самата истина.

— А ценни ли са?

— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.

Пилар възкликна:

— Няколко… хиляди… лири?

— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.

— Защо не ги продадете тогава?

— Защото искам да си ги имам тук.

— А всичките тези пари?

— Нямам нужда от тях.

— А, ясно. — Момичето беше впечатлено. — Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?

— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…

На вратата се почука леко.

Саймън нареди:

— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.