Агата Кристи - Коледата на Поаро

Той затвори телефона, после огледа осемте члена на семейството си, изкашля се и каза:

— Всички изглеждате мрачни. Случило ли се е нещо?

Алфред пое инициативата:

— Ти изпрати да ни повикат и…

Баща му го прекъсна:

— О, съжалявам, но не е нещо важно. Да не би да си помислихте, че ще има семеен съвет? Не, днес се чувствам много уморен, това е всичко. Ще си лягам. Няма нужда някой да идва при мен след вечеря. Искам да съм бодър на Коледа.

Той им се ухили. Джордж почтително каза:

— Разбира се, разбира се.

Старецът започна отново:

— Каква велика стара традиция — Коледа. Укрепва солидарността в семейството. Какво мислиш, Магдалин, скъпа?

Магдалин Лий подскочи. Глуповатата й уста се отвори и затвори. Тя заекна:

— О, да. Да!

Той продължи:

— Е, как да кажа… Ти си живяла с пенсиониран морски офицер — направи пауза, — баща ти. Предполагам, че не си виждала истинска Коледа. За това трябва голямо семейство!

— Ами… да, сигурно е така.

Погледът му се плъзна край нея.

— Не ми се ще да говоря за неприятни неща днес, но нали знаеш, Джордж, страхувам се, че ще трябва да съкратя малко издръжката ти. Разноските тук ще се увеличат.

Джордж силно почервеня.

— Не можеш да направиш това, татко.

Саймън кротко каза:

— Не мога ли?

— Разноските ми са много големи. Много. В този момент едва свързваме двата края. Необходимо е да се правят най-строги икономии.

— Остави икономиите на жена си. Жените много ги бива за това. Те често биха спестили от неща, за които един мъж не би и помислил. А една умела жена би могла да шие сама дрехите си. Спомням си, че моята беше много добра с иглата. Но само с това. Беше добра жена, но глупавичка.

Дейвид подскочи. Баща му каза:

— Седни, момче, ще събориш нещо.

— Моята майка… — извика Дейвид.

— Твоята майка — прекъсна го Саймън — имаше мозък на кокошка! Изглежда, че е предала това свое качество и на децата си. — Внезапно стана. На бузите му се появиха две червени петна. Гласът му стана висок и писклив. — Вие не струвате и пукнат грош, нито един от вас! До гуша ми е дошло от всички ви! Вие не сте мъже! Вие сте мърльовци, банда хленчещи мърльовци. Пилар струва колкото двама от вас! Кълна се, сигурно имам по-добър син от вас някъде по света, въпреки че вие сте родени в моето легло!

— Е, тате, по-полека! — извика Хари.

Той беше скочил на крака и обикновено веселото му лице беше намръщено. Баща му продължи:

— Същото се отнася и за теб! Можеш ли да ми кажеш ти какво си направил? Хленчеше за пари от всички краища на света! Казвам ви — не мога да ви гледам! Махайте се! Всички!

Той седна в креслото си, като дишаше тежко.

Бавно, един по един, всички се изнизаха от стаята. Джордж беше зачервен и възмутен. Магдалин изглеждаше изплашена. Дейвид беше пребледнял и целият се тресеше. Хари направо изскочи от стаята. Алфред вървеше като насън. Лидия го следваше с високо вдигната глава. Само Хилда се спря на прага и бавно се върна.

Тя го гледаше отгоре и възрастният мъж се стресна, когато отвори очи и я видя застанала над него. В неподвижната й стойка имаше нещо заплашително.

Той раздразнено попита:

— Какво има?

— Когато писмото ви пристигна, аз наистина повярвах, че искате да съберете семейството край себе си на Коледа, и убедих Дейвид да дойдем.

— Е, и?

Хилда бавно продължи:

— Вие наистина сте искали те да са край вас, но с друга цел — да ги скарате. Бог да ви е на помощ, ако това е начинът ви на забавление!

Саймън се изсмя:

— Моето чувство за хумор винаги е било по-различно. Не очаквам някой друг да оцени тази шега, но аз се забавлявам страхотно!

Тя нищо не каза. На лицето му се изписа тревога. Той рязко попита:

— За какво си мислиш?

Хилда натъртено произнесе:

— Страхувам се…

— Страхуваш се… от мен?

— Не от вас… за вас.

И като съдия, произнесъл присъда, тя се обърна и бавно напусна стаята. Саймън седеше и втренчено гледаше след нея. После се изправи, отиде до сейфа и прошепна на себе си:

— Я да си погледна моите красавици.

В осем без петнайсет на вратата се позвъни.

Тресилиън отиде да отвори. Когато се върна в кухнята, намери там Хорбъри да прибира чашите за кафе.

— Кой беше? — попита той.

— Полицейският началник, господин Сагдън. Внимавай какво правиш!

Хорбъри бе изтървал една от чашите.

— Как можа! — скара му се икономът. — Единайсет години съм ги мил, без да счупя нито една! А сега ти си пъхаш носа, където не ти е работата, и погледни какво става.