Агата Кристи - Коледата на Поаро

Икономът се стресна. Уолтър беше съборил една от крушите от подноса. Днешните сервитьори не ги биваше за нищо! Мястото им беше в обора!

Той обиколи масата с портвайна. Даже и господин Хари изглеждаше отнесен тази вечер. Непрекъснато поглеждаше към господин Алфред. Те никога не се бяха обичали. Е, господин Хари винаги е бил любимецът на баща им и това дразнеше брат му. Господин Лий никога не бе обръщал голямо внимание на господин Алфред. Колко жалко, той беше толкова привързан към баща си.

Ето, госпожа Алфред вече стана и се понесе край масата. Чудесна кройка имаше тази нейна рокля от тафта. И наметалото също й отиваше. Беше много елегантна жена.

Икономът тръгна към кухнята, като остави мъжете с портвайна в трапезарията. После поднесе кафето в гостната. Четирите дами седяха и мълчаха.

Той отново излезе. Тъкмо влизаше в кухнята, когато чу да се отваря вратата на трапезарията. Дейвид Лий тръгна през преддверието към всекидневната.

Тресилиън отново се прибра в кухнята. Там прочете едно конско на Уолтър, но той не се впечатли много.

Старият иконом остана сам и уморено приседна.

Беше потиснат. Беше навечерието на Коледа, а наоколо имаше само напрежение и тревога. Нещо не беше наред!

Той с усилие се надигна и отиде да прибере чашите от кафето. В стаята нямаше никого; само Лидия стоеше полускрита зад завесата на прозореца и се взираше навън.

От съседната стая се чу пианото.

Господин Дейвид свиреше. Но защо „Погребалния марш“? Да, това беше. Наистина нещо не беше наред.

Той отново се прибра в кухнята.

И тогава чу шума отгоре — трошене на порцелан, обръщане на мебели, поредица от трясъци и глухи удари.

„Велики Боже! — помисли си Тресилиън. — Какво ли прави горе господарят? Какво ли става там?“

И после се чу вик, ясен и силен. Ужасяващ и пронизителен писък, който се задави в гъргорене.

Икономът застина за момент като парализиран, после изтича в преддверието и се заизкачва по широката стълба. Там вече тичаха и други. Викът беше разтревожил цялата къща.

Те тичаха по стълбата, после по извитата й част, покрай нишата със статуите, бели и призрачни, направо към дъното на коридора, където беше вратата на Саймън Лий. Господин Фар и госпожа Дейвид вече бяха там. Тя се беше облегнала на стената, а той натискаше дръжката.

— Вратата е заключена! — повтаряше той. — Вратата е заключена!

Хари Лий го измести и на свой ред натисна дръжката.

— Татко! — извика той. — Отвори!

Вдигна ръка и всички се заслушаха в настъпилата тишина. Никой не отговори. От стаята не се чуваше нито звук.

На входната врата се позвъни, но никой не обърна внимание.

Стивън Фар каза:

— Налага се да разбием вратата. Няма друг начин.

— Няма да е лесно — поясни Хари. — Тези врати са доста солидни.

Те заблъскаха, но напразно. Накрая взеха една от дъбовите пейки и я използваха като таран. Вратата най-после поддаде, с последен трясък пантите се откъртиха и тя падна в стаята.

За миг всички се струпаха на вратата. Надали някой от тях щеше да забрави тази гледка…

Стаята приличаше на бойно поле. Навсякъде се виждаха обърнати тежки мебели, строшени китайски вази. В средата на килима, пред буйния огън в камината, лежеше Саймън Лий в локва кръв. Кръвта беше оплескала всичко, съвсем като в кланица.

Всички поеха въздух и двама проговориха един след друг. Макар и странно, но и двете реплики бяха цитати.

Дейвид Лий каза:

— Господ забавя…

Лидия прошепна на пресекулки:

— Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.

Полицейският началник Сагдън звънеше вече трети път. Накрая той отчаяно удари чукчето.

Уолтър се появи на вратата и широко я отвори. Беше уплашен.

— А! Ъ-ъ-ъ… — каза той. Изразът на уплаха се смени с облекчение. — Тъкмо звънях в полицията.

— Защо? — строго попита Сагдън. — Какво става тук?

— Старият господин Лий. Някой го е пречукал…

Полицейският началник се втурна вътре и затича по стълбите.

Влезе в стаята, без никой да го усети, и видя как Пилар се наведе и взе от пода нещо. Дейвид Лий стоеше, закрил очите си с ръце.

Всички останали се бяха струпали на малка групичка. Само Алфред Лий бе застанал до тялото на баща си и го гледаше с празен поглед.

Джордж важно нареждаше:

— Нищо не бива да се докосва, нищичко, докато не пристигне полицията. Това е много важно.

— Извинете — каза Сагдън.

Той деликатно си проби път между дамите. Алфред го позна.