Патриша Корнуел - Двойни убийства

— Вътре има един пуловер — обясни тя, като подаде на Гейл хартиена торба. — Намерих го в стаята на Деби, във вилата. Не знам кога го е носила за последен път, но мисля, че не е пран наскоро.

— Кога за последен път е била дъщеря ви на плажа? — запита Гейл, без да отваря торбата.

— В началото на юли. Отиде там за уикенда с няколко приятели.

— Сигурна ли сте, че точно тя е носила пуловера? Може да го е обличал някой от приятелите й. — Гейл зададе въпроса небрежно, като че ли се интересуваше от времето.

Въпросът изненада госпожа Харви. Съмнение засенчи тъмносините й очи за секунда.

— Не съм сигурна — прочисти гърлото си тя. — Предполагам, че Деби го е носила последна, но естествено не мога да се закълна в това. Не съм била там.

Госпожа Харви се втренчи в отворената врата на джипа. Вниманието й се съсредоточи върху сребърната буквичка „Д“, която висеше от верижката на ключовете. Никой не проговори за известно време. Виждах как разумът й се бори с чувствата, докато тя се мъчеше да отблъсне паниката.

Тя се обърна към нас и каза:

— Деби трябва да е носила чанта. Найлонова, яркочервена. Една от онези спортни чанти с подвижен капак. Чудя се, дали не сте я намерили вътре?

— Не, мадам — отговори Моръл. — Поне засега не сме видели нищо подобно. Но сме надничали само през прозорците, не сме претърсвали вътрешността на колата. Не можехме да го направим, преди да пристигнат кучетата.

— Смятам, че чантата би трябвало да е на предната седалка. Може да е на пода — продължи тя.

Моръл поклати глава отрицателно.

Уесли се обади:

— Госпожо Харви, знаете ли дали дъщеря ви е носила много пари със себе си?

— Дадох й петдесет долара за храна и бензин. Не знам дали е имала нещо, освен тях — отговори тя. — Разбира се, имаше и кредитни карти. Плюс чековата й книжка.

— Знаете ли колко пари е имала в сметката си? — попита Уесли.

— Баща й даде чек миналата седмица — съобщи тя, като че ли това се подразбираше от само себе си. — За колежа — за книги и разни ей такива. Почти сигурна съм, че вече го е депозирала. Предполагам, че в сметката й има поне хиляда долара.

— Вероятно бихте искали да проверите това — предложи Уесли. — Да се уверите, че парите не са били изтеглени наскоро.

— Ще го направя веднага.

Стоях и гледах как надеждата в нея разцъфваше. Дъщеря й е имала пари в брой, кредитни карти и достъп до сметката си. Изглежда, чантата й не беше в колата, което означаваше, че е у нея. А това подсказваше, че може да е жива и просто да е някъде с приятеля си.

— Дъщеря ви заплашвала ли ви е, че ще избяга с Фред? — директно запита Марино.

— Не. — Тя се загледа отново в джипа и добави това, в което й се искаше да вярва. — Но не е невъзможно.

— В какво настроение беше тя, когато говорихте за последен път? — продължи Марино.

— Вчера сутринта леко се поскарахме, преди аз и синовете ми да тръгнем към плажа — отговори госпожа Харви безстрастно. — Тя ми беше ядосана.

— Тя знаеше ли за случаите тук? За изчезналите двойки? — попита Марино.

— Да, разбира се. Обсъждахме ги, чудехме се какво е станало с тях. Знаеше.

Гейл каза на Моръл:

— Трябва да започваме.

— Добра идея.

— Последен въпрос. — Гейл погледна към мисис Харви. — Имате ли идея кой от двамата е шофирал?

— Предполагам, Фред — отговори тя. — Когато отиваха някъде, обикновено той шофираше.

Гейл кимна и каза:

— Струва ми се, че пак ще се нуждая от джобното ножче и писалката.

Тя взе предметите от Уесли и Марино, после отиде до предната врата и я отвори. Хвана нашийника на едно от кучетата и то нетърпеливо стана и се раздвижи в идеален синхрон със стъпките на господарката си. Започна да души наоколо, мускулите му се движеха под отпуснатата кожа, ушите му висяха тежко надолу, като че ли напълнени с олово.

— Хайде, Нептун, да вкараме вълшебния ти нос в действие.

Мълчаливо загледахме как Гейл насочи носа на Нептун към седалката, на която се предполагаше, че Дебора Харви е седяла вчера. Изведнъж той изскимтя, като че ли беше видял гърмяща змия. Кучето се отдръпна от джипа с такава сила, че изтръгна нашийника си от ръката на Гейл. Сви опашката си между краката и козината по гърба му настръхна. Почувствах ледена тръпка да преминава по гръбнака ми.

— Спокойно, момче, спокойно.

Нептун продължаваше да скимти и трепери, после клекна и се изходи на тревата.

На следващата сутрин се събудих изморена и с отвращение отворих неделния вестник. Заглавието беше достатъчно голямо, за да може да се прочете от съседната улица: