Патриша Корнуел - Двойни убийства

— Ето какво знаем засега. — Той се огледа нервно наоколо. — Джипът принадлежи на Дебора Харви. Тя и гаджето й — Фред Чейни — са напуснали дома на семейство Харви снощи, приблизително около осем часа. Отправили са се към Спиндрифт, където семейство Харви имат вила.

— Семейството на Дебора Харви било ли си е вкъщи, когато те двамата са напуснали Ричмънд? — попитах.

— Не, мадам. — Той бързо насочи погледа си към мен. — Били са вече в Спиндрифт. Тръгнали са по-рано същия ден. Дебора и Фред искали да пътуват с друга кола, защото са възнамерявали да се върнат в Ричмънд в понеделник. И двамата са студенти във втори курс в Каролина и е трябвало да се върнат по-рано, за да се приготвят за училище.

Марино извади цигарите си и обясни:

— Снощи, точно преди да потеглят от къщата на Харви, са се обадили в Спиндрифт. Казали на един от братята на Дебора, че тръгват и ще пристигнат там по някое време между полунощ и един часа. Когато не се появили до четири сутринта, Пат Харви се обадила в полицията.

— Пат Харви? — погледнах невярващо към Марино.

Моръл бе този, който отговори:

— О, да. Добре се подредихме, няма що. Пат Харви пътува насам в момента. С хеликоптер. — Той погледна часовника си. — Тръгнаха преди около половин час. Бащата — Боб Харви — е на път. Бил по работа в Шарлът и трябвало да отиде в Спиндрифт утре. Доколкото ни е известно, още не са се свързали с него и той не знае абсолютно нищо.

Пат Харви беше директорката на националната наркополиция. Медиите я наричаха „Наркоцарицата“. Бе назначена от президента. Наскоро снимката й се появи на корицата на „Таймс“. Госпожа Харви бе една от най-влиятелните и обожавани жени в Америка.

— Ами Бентън? — запитах Марино. — Той знае ли, че Дебора Харви е дъщеря на Пат Харви?

— Не ми каза нищо по въпроса. Обади се, когато кацна в Нюпорт — бюрото му осигурило хеликоптер. Бързаше да намери кола под наем. Не говорихме дълго.

Това отговори на въпроса ми. Бентън Уесли нямаше да хвърчи насам в самолет на бюрото, ако не знаеше чия дъщеря е Дебора Харви. Чудех се защо не е казал нищо на Марино — партньора му от ПЗЖП. Опитах се да разгадая изражението по широкото безстрастно лице на Марино. Мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха, оплешивялото му теме бе зачервено и покрито с капчици пот.

— В момента нещата стоят по следния начин — резюмира Моръл. — Разположил съм наоколо доста от хората си, за да поддържат движението и да избегнем любопитните. Прегледахме тоалетните, поразровихме наоколо, за да се уверим, че хлапетата не са в района. Веднага щом спасителният екип се появи, ще започнем да претърсваме гората.

На север, непосредствено след предния капак на джипа, добре поддържаният пейзаж на мястото за отдих отстъпваше на храсталаци и дървета, които постепенно ставаха толкова гъсти, че не се виждаше нищо, освен слънчевите лъчи, проблясващи между листата на дърветата, и ястреби, кръжащи над боровете. Макар комплексите с магазини и някои нови квартали да се простираха далеч покрай магистралата, отсечката между Ричмънд и Тайдуотър засега не бе докосната. Пейзажът, който в миналото би ми се сторил красив и спокоен, сега ми изглеждаше зловещ.

— Мамка му — изропта Марино, когато оставихме Моръл и се заразхождахме наоколо.

— Съжалявам за риболова ти — казах.

— Винаги става по този начин. Планирах проклетото пътуване с месеци. И пак се провали. Нищо ново.

— Забелязах, че когато отбиеш от магистралата — казах аз, пренебрегвайки раздразнението му, — отбивката веднага се разделя на две. Едната води насам, другата — към предната част на мястото за отдих. С други думи, двата пътя са еднопосочни. Не е възможно да спреш в предната част, при колите, а после да си промениш решението и да подкараш насам, без да ти се наложи да изминеш солидно разстояние по грешния път и да рискуваш да удариш някого. А предполагам, снощи е имало доста хора на път, тъй като беше Денят на труда.

— Точно така. Знам го. Няма нужда да си космически учен, за да схванеш, че някой е възнамерявал да зареже джипа точно там, където е, защото вероятно отпред е имало много паркирани коли. Затова е поел по пътчето за автобуси и камиони. Сигурно е било доста пусто тук отзад. Никой не го забелязва и той изчезва.

— А и може да не е искал веднага да намерим джипа. Това обяснява защо го е оставил встрани от пътчето — предположих.

Марино се загледа към гората и каза:

— Прекалено стар съм вече за това.

Вечният оплаквач Марино имаше навика да пристига на местопрестъплението и да се държи така, като че ли не иска да е там. Бяхме работили достатъчно дълго заедно, за да му свикна, но понякога ми се струваше, че позите му са нещо повече от театър. Раздразнението му не бе причинено само от проваления риболов. Зачудих се дали не е имал разправия с жена си.