Патриша Корнуел - Двойни убийства

— Много съжалявам за дъщеря ви.

— Моля ви, кажете ми как е умряло детето ми. О, господи, страдала ли е?

— Причината за смъртта не е изяснена, мисис Бенет. В момента не мога да ви кажа нищо повече.

— Да не би да искате да кажете, че не знаете?

— Всичко, което е останало, са костите му, мистър Мартин. Когато меките тъкани липсват, с тях са си отишли и следите от възможните наранявания…

— Не искам да слушам медицинските ви дивотии! Искам да знам какво е убило момчето ми! Ченгетата питаха за наркотици. Моето момче никога в живота си не се е напивало, камо ли да взима наркотици! Чувате ли ме, госпожо? Той е мъртъв, а те го изкарват някакъв си боклук…

„Главният съдебен лекар озадачен: доктор Кей Скарпета не може да определи причината за смъртта“.

Неустановена.

Отново и отново. Осем младежи.

Беше кошмарно. Всъщност за мен това бе случай без прецедент.

Всеки съдебен лекар има неустановени случаи, но никога не съм имала няколко свързани помежду си.

Отворих люка на колата и прекрасното време малко повдигна духа ми. Беше топло, листата започваха да се оцветяват. Единствено през пролетта и есента Маями не ми липсваше. Летата в Ричмънд бяха също толкова горещи, само дето не духаше океански бриз, който да прочисти въздуха. Влагата беше ужасна, а през зимата не се чувствах по-добре, защото мразя студа. Но пролетта и есента бяха опияняващи. Вдишах свежия въздух и главата ми се проясни.

Мястото за отдих на път 64 в Ню Кент се намираше точно на петдесет километра от къщата ми. Можеше да е всяко място за почивка във Вирджиния, с маси за пикник, скари, дървени кофи за боклук, тухлени тоалетни, автомати за безалкохолни и наскоро посадени дървета. Но наоколо не се виждаха туристи или шофьори на камиони, а полицейските коли бяха навсякъде.

Патрулно ченге, сгорещено и мрачно в синьо-сивата си униформа, приближи към мен, когато паркирах близо до дамската тоалетна.

— Съжалявам, мадам — каза той, като се наведе към отворения ми прозорец. — Мястото е затворено днес. Ще ви помоля да продължите пътя си.

— Доктор Кей Скарпета — представих се и изключих двигателя. — От полицията ми се обадиха да дойда.

— С каква цел, мадам?

— Аз съм главният съдебен лекар — отговорих.

Той ме разгледа внимателно. Забелязах скептичния му поглед. Предполагам, нямах много „началнически“ вид. Облеклото ми се състоеше от избеляла дънкова пола, розова фланела и кожени маратонки. Липсваше ми авторитетният вид, който включваше служебната ми кола, намираща се в момента в сервиз, за да й сложат нови гуми. На пръв поглед изглеждах като не много младо юпи, което си върши работата в тъмносивия си мерцедес, или разсеяна блондинка на път към близкия луксозен магазин.

— Ще имам нужда от някакъв документ за самоличност.

Бръкнах в чантата си, извадих тънкия черен портфейл и му показах месинговата значка на съдебен лекар. После му подадох шофьорската си книжка. Той огледа внимателно и двете. Усетих, че е доста засрамен и притеснен.

— Просто оставете колата си тук, доктор Скарпета. Хората, които търсите, са отзад. — Той посочи към паркинга за камиони и автобуси. — Приятен ден — добави полицаят безсмислено и отстъпи.

Тръгнах по тухлената пътечка. Завих зад сградата, преминах под сянката на дърветата и видях още няколко полицейски коли, влекач с мигащи светлини и поне дузина мъже в униформи и цивилни дрехи. Не забелязах червения джип чероки, докато едва не се блъснах в него. На половината разстояние по пътя към отбивката, встрани от асфалта в една канавка и закрит от растителността. Имаше две врати. Джипът бе покрит с дебел слой прах. Погледнах през прозореца до шофьора и видях, че бежовата кожена тапицерия е съвсем чиста. На задната седалка лежеше спретнато подреден багаж — водни ски, навито на кълбо жълто найлоново въже и хладилна чанта в червено и бяло. Ключовете висяха от волана. Прозорците бяха полуотворени. В смачканата трева ясно се виждаха следи от гуми, водещи от павирания участък насам. Хромираната предна решетка опираше в боровете.

Марино говореше с един слаб, рус мъж, когото ми представи като Джей Моръл от щатската полиция. Не го познавах. Изглеждаше, че той отговаря за случая.

— Кей Скарпета — казах аз, тъй като Марино ме представи само като „докторката“.

Моръл обърна тъмнозелените си очила „Рей Бан“ към мен и кимна. В цивилни дрехи и с мустаци, напомнящи за тийнейджърски мъх, той излъчваше деловита помпозност, която свързвах със следователите, току-що постъпили на работа.