Патриша Корнуел - Книгата на мъртвите

Сега Уил Рамбо беше в градския затвор, а не Бул.

Сега майката на Бул можеше да бъде спокойна. Вече нямаше нужда да лъже, че е отишъл на лов за стриди или че просто е излязъл, от страх, че пак може да го уволнят.

— Размразих телешко задушено — каза Скарпета, докато отключваше входната врата. — Има много. Представям си с какво си се хранил през последните няколко дни.

Бул я последва във фоайето и там вниманието й бе привлечено от стойката за чадъри. Тя се спря и се почувства ужасно. Бръкна в нея и извади ключа от мотоциклета на Марино и пълнителя за неговия глок. После извади от едно чекмедже и самия пистолет. Беше толкова разстроена, че чак й призляваше. Бул не каза нищо, но тя усети, че се чуди на извадените вещи и се пита защо изобщо са били там. Мина известно време, преди да успее да проговори. Скарпета прибра ключа, пълнителя и пистолета в същата метална кутия, в която държеше шишето с хлороформ.

Стопли задушеното и домашния хляб, подреди приборите за хранене, наля голяма чаша леден чай с аромат на праскова и пусна в нея стрък прясна мента. Покани Бул да седне и да се нахрани и му каза, че ще бъде на терасата на втория етаж с Бентън, заръча му да ги повика, ако има нужда от нещо. Напомни му, че ако се полива твърде обилно, дивият люляк ще умре след седмица и че теменужките трябва да се оплевят. Той седна и тя му сервира храната.

— Не знам защо ти давам съвети — рече тя. — Разбираш от градинарство повече от мен.

— Няма нищо лошо да ми напомните — отвърна той.

— Може да посадим люляк до предната порта, за да може госпожа Гримбол да усеща прекрасния му аромат. Може би това ще я направи по-любезна.

— Тя смяташе, че постъпва правилно. — Бул разгъна салфетката и я пъхна в ризата си. — Не биваше да се крия, но след като онзи мъж с мотора дойде в уличката с пистолет, си отварях очите на четири. Имах предчувствие.

— Човек трябва да вярва на предчувствията си.

— Винаги им вярвам. Никога не са случайни — заяви Бул и отпи от чая. — Нещо ми подсказваше да чакам в храстите онази вечер. Наблюдавах вратата ви, но всъщност е трябвало да наблюдавам задната уличка. Понеже ми казахте, че вероятно там е била катафалката, когато Лушъс е бил убит, значи убиецът е бил отзад.

— Радвам се, че ти не си бил там. — Тя си спомни за остров Морис и какво бяха намерили сред дюните.

— На мен пък ми се ще да бях.

— Нямаше да е зле госпожа Гримбол да се бе обадила в полицията заради катафалката — отбеляза Скарпета. — Тикна теб в затвора, а не е съобщила за паркираната катафалка на задната уличка късно вечерта.

— Видях как го докараха в килията — рече Бул. — Затвориха го, а той се тревожеше за раненото си ухо. Един от пазачите го попита как е станало и той обясни, че бил ухапан от куче, че ухото се е възпалило и му трябва лекар. Много се говореше за него и за кадилака с откраднатия номер. Чух един полицай да казва, че този мъж опекъл някаква жена на скара. — Бул отпи пак от чая. — Мисля си, че госпожа Гримбол може да е видяла кадилака, но не е съобщила нито за него, нито за катафалката. Поне не на полицията. Странно е как хората решават, че едно нещо е важно, а друго не е. Щом на улицата има катафалка, логично е да се запиташ дали някой не е умрял и да провериш. Ами ако е някой твой познат? Няма да й хареса да свидетелства в съда.

— На никого от нас няма да му е приятно.

— Но на нея ще й бъде особено неприятно — изтъкна Бул и вдигна лъжицата си, но беше твърде добре възпитан, за да се храни, докато разговарят. — Сигурно си въобразява, че може да се държи нахално със съдията. Бих си купил билет, за да видя това. Преди няколко години работех в същата тази градина и я видях как заля с кофа вода една котка, която се криеше под къщата й и току-що беше се окотила.

— Не казвай нищо повече, Бул. Не издържам.

Скарпета се качи по стълбите, мина през спалнята и излезе на малката тераса, която гледаше към градината. Бентън говореше по телефона и сигурно беше правил само това, откакто се бяха разделили. Беше се преоблякъл в панталони цвят каки и поло, миришеше на чисто и косата му беше влажна. Зад него беше решетката от медни тръби, която тя бе поставила, за да може пасифлората да се катери като любовник към прозореца й. Долу беше дворът, покрит с каменни плочи, и плиткото езерце, което се пълнеше през стар пробит маркуч. Във всеки сезон от годината градината й беше истинска симфония. Мирта, камелии, кани, лилии, зюмбюли, хортензии, нарциси и далии. Но най-много бяха люляците и питоспорумите, защото обичаше нежната им миризма.