Агата Кристи - Карибска мистерия

Лекарите многократно го бяха отписвали, така твърдеше той, но този път, според нея, бяха много по-сигурни в прогнозите си. Мистър Рафиъл знаеше, че дните му са преброени.

След като знаеше това със сигурност, дали нямаше нещо, което да му се прииска да направи?

Мис Марпъл се замисли над този въпрос.

Отговорът би могъл да е от голяма важност.

Какво беше казал той… когато гласът му беше мъничко по-силен, мъничко по-самоуверен? Мис Марпъл умееше много добре да различава интонацията на хората. Толкова много беше слушала през живота си…

Мистър Рафиъл й каза нещо, което не беше истина.

Тя се огледа наоколо. Вечерният въздух, мекият аромат на цветята, масите с малките светлинки, жените с красиви тоалети, Ивлин с тъмна вечерна рокля, Лъки — с бяла, с блестяща руса коса… Тази вечер всички изглеждаха весели и изпълнени с живот. Дори Тим Кендъл се усмихваше. Той мина покрай маста й и каза:

— Не зная как да ви се отблагодаря за това, което направихте. Моли вече е такава, каквато беше. Докторът каза, че утре ще може да стане.

Мис Марпъл му се усмихна и каза, че това е добра новина. Само че… откри, че й е много трудно да се усмихне. Да, съвсем определено беше страшно уморена…

Тя стана и бавно тръгна към бунгалото си. Щеше й се да продължи да мисли, да се чуди, да се мъчи да си спомни, да събере на едно място отделните факти, погледи, думи… Но не беше в състояние да го направи. Умореният й ум се бунтуваше. „Върви да спиш — казваше той. — Просто трябва да отидеш да спиш!“

Мис Марпъл се съблече, легна в леглото и прочете няколко стиха, от стихосбирката, която държеше до възглавницата си, след което угаси лампата. В тъмнината тя отправи към небето молитва. Човек не може да свърши всичко сам. Понякога има нужда от помощ.

— Нищо няма да се случи тази вечер — промърмори тя, изпълнена с надежда.

Мис Марпъл се събуди внезапно и седна в леглото. Усещаше ударите на сърцето си. Запали лампата и погледна часовника. Беше два. Два през нощта, а навън ставаше нещо. Тя стана, облече пеньоара, обу чехлите, омота около главата си вълнен шал и излезе да разузнае. Наоколо се движеха хора с фенери. Сред тях тя видя пастор Прескът и отиде при него.

— Какво се е случило?

— О, мис Марпъл! Мисис Кендъл. Мъжът й се събудил и видял, че се е измъкнала от леглото и е излязла. Търсим я.

Той продължи нататък. Мис Марпъл тръгна след него по-бавно. Къде ли може да е отишла Моли?

Защо? Дали беше планирала всичко това, дали беше възнамерявала да се измъкне веднага щом престанат да я наблюдават, когато мъжът й е заспал дълбоко?

Мис Марпъл реши, че това не е изключено. Но защо?

Каква беше причината? Дали наистина, както каза Естер Уолтърс, нямаше някакъв друг мъж? И ако имаш, кой би могъл да е той? Или имаше някаква по-зловеща причина…

Тя продължи да върви напред, да се оглежда и да наднича в храстите. Тогава изведнъж чу слаб вик:

— Тук! Насам!

Викът долетя някъде недалеч от нея. „Трябва да е някъде откъм потока, който се спуска в морето“ — помисли си тя и тръгна нататък колкото се може по-бързо. Всъщност се оказа, че не са излезли толкова много хора, колкото й се бе сторило в началото. Повечето изглежда продължаваха да спят в бунгалата си. Тя забеляза една група хора, застанали на брега на потока. Някакъв мъж изтича покрай нея натам, като едва не я събори. Беше Тим Кендъл. Само след секунда чу отчаяния му вик:

— Моли! Боже мой! Моли!

Едва след минута мис Марпъл успя да стигне до групата. Тя се състоеше от единия готвач кубинец, Ивлин Хилингдън и две от местните момичета. Те се разделиха и направиха път на Тим Кендъл. Мис Марпъл дойде, тъкмо когато той се наведе, за да погледне.

— Моли… — Тим бавно се отпусна на колене. Мис Марпъл видя тялото на момичето, проснато в потока, с лице под водата и златистата коса, разстлана над бродирания шал, скриващ раменете. С плискането и бълбукането на потока всичко това й се стори като някаква сцена от „Хамлет“ с мъртвата Офелия-Моли…

Когато Тим протегна ръка, за да я докосне, тихата, разумна мис Марпъл реши да овладее положението и заговори с властен заповеднически тон:

— Не я докосвай, Кендъл. Не трябва да я пипаме.

Тим се обърна към нея и я погледна.

— Но… Трябва… Това е Моли… Аз трябва…

Ивлин Хилингдън докосна рамото му с ръка.

— Тя е мъртва Тим. Проверих пулса й.

— Мъртва!? — проговори Тим сякаш не можеше да повярва. — Мъртва!? Искаш да кажеш, че… че се е удавила?