Агата Кристи - Карибска мистерия

Мистър Рафиъл се изправи на лакти, доколкото можеше и се втренчи в нея. Мис Марпъл — осветена от лунната светлина, с увит около главата бледорозов шал — беше толкова далеч от представите му за Немезида, колкото би могъл да си представи.

— Значи си Немезида, а? — каза той с насмешка след малко.

— Надявам се да бъда… с ваша помощ.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш ясно и разбрано за какво говориш, след като дойде да ме събудиш посред нощ?

— Струва ми се, че трябва да действаме колкото се може по-бързо. Много бързо. Аз бях глупава. Ужасно глупава! Още от самото начало трябваше да се досетя за какво става дума… Всичко е толкова просто…

— Кое е толкова просто и за какво говориш?

— А, да — отговори мис Марпъл. — Проспали сте много неща. Беше намерен труп. Отначало помислихме, че е Моли Кендъл, но се оказа, че е Лъки Дайсън. Удавена в потока.

— Лъки, а? Удавена, казваш? В потока? А сама ли се е удавила или някой й е помогнал да го направи?

— Някой я е удавил — отговори мис Марпъл.

— Разбирам. Поне си мисля, че разбирам. И затова каза, че всичко е толкова просто, нали? Грег Дайсън беше най-вероятният кандидат и се оказа, че наистина е той. Това ли искаш да кажеш? Това ли мислиш? И се боиш, че може да се измъкне безнаказано?

Мис Марпъл пое дъх дълбоко.

— Мистър Рафиъл, ще ми се доверите ли? На всяка цена трябва да предотвратим още едно убийство.

— Но нали каза, че то вече е извършено?

— Да, но е станала грешка. Сега всеки момент може да умре още един човек. Няма време за губене. Трябва да попречим. Веднага!

— Много хубаво е, че говориш така — каза мистър Рафиъл. — Казваш „ние“. А какво според теб мога да направя аз? Та аз дори не мога да ходя без чужда помощ. Как бихме могли двамата с теб да предотвратим убийство? Ти си на близо сто години, а аз съм стар недъгав грешник.

— Имах предвид Джаксън — отговори мис Марпъл. — Джаксън ще изпълни всичко, което му наредите, нали?

— Да, разбира се — каза мистър Рафиъл, — особено ако му спомена, че ще си струва усилията. Това ли искаш?

— Да. Кажете му да дойде с мен и да прави каквото му кажа, без да задава въпроси.

Мистър Рафиъл се вгледа в нея в продължение на около шест секунди и каза:

— Дадено. Предполагам, че това е най-големият риск в живота ми. Е, няма да ми е за първи път. — Той повиши глас: — Джаксън!

В същото време взе електрическия звънец, който беше до ръката му, и натисна бутона.

Джаксън се появи почти веднага на прага на вратата откъм съседната стая.

— Позвънихте ли, сър? — попита той сънливо. — Случило ли се е нещо?

Той се втренчи в мис Марпъл и млъкна.

— Слушай Джаксън и прави каквото ти кажа. Ще отидеш с тази дама, мис Марпъл. Ще отидеш, където ти каже и ще правиш точно каквото ти каже? Ще изпълняваш нарежданията й безпрекословно. Ясно ли е?

— Аз…

— Ясно ли е?

— Да, сър.

— А ако го направиш, никак няма да загубиш — продължи мистър Рафиъл. — Ще възнаградя усилията ти.

— Благодаря, сър.

— Хайде, мистър Джаксън — подкани го мис Марпъл и каза на мистър Рафиъл през рамо: — Ще кажем на мисис Уолтърс да дойде при вас. Накарайте я да ви помогне да станете и да ви доведе.

— Къде да ме доведе?

— В бунгалото на Тим Кендъл — отвърна тя. — Струва ми се, че Моли ще се върне там.

Моли се изкачи по пътеката откъм плажа. Тя гледаше втренчено пред себе си и от време на време стенеше почти нечуто.

Изкачи се по стъпалата на верандата, отвори френския прозорец и влезе в спалнята. Лампата светеше, но в стаята нямаше никой. Моли отиде до леглото и седна. Остана там няколко минути, като от време на време слагаше ръка на челото си и се мръщеше.

След това се огледа боязливо наоколо, мушна ръка под дюшека и извади скритата там книга. Наведе се над нея и започна да разлиства страниците.

Тогава отвън се чуха стъпки на тичащ човек и тя вдигна глава. Бързо, с чувство на вина, скри книгата зад гърба си.

Запъхтян, останал без дъх, влезе Тим Кендъл. Когато я видя, изпусна въздишка на облекчение.

— Слава Богу! Къде беше, Моли? Търсих те навсякъде!

— Отидох край потока.

— Отиде… — той млъкна.

— Да, отидох до потока, но не можех да чакам там. Във водата имаше някой… жена… беше мъртва.

— Искаш да кажеш… Знаеш ли, помислих си, че си ти! Едва преди малко разбрах, че е Лъки.

— Не съм я убила аз, Тим! Наистина не съм. Сигурна съм! Ако я бях убила… щях да помня, че съм го направила, нали?

Тим се отпусна бавно на края на леглото.