Агата Кристи - Карибска мистерия

— Боя се, че е така. Изглежда се е удавила.

— Но защо? — младият мъж нададе отчаян вик. — Защо? Изглеждаше толкова щастлива тази сутрин! Говорехме си какво ще правим утре… Защо това желание да умре я обзе отново? Защо се измъкна така от леглото, без да каже дума, защо дойде тук, за да се удави? Какво отчаяние я бе обзело? Каква мъка? Защо не искаше да ми каже нищо?

— Не зная, Тим — прошепна тихо Ивлин. Наистина не зная.

— По-добре някой да повика доктор Греъм — каза мис Марпъл. — И някой ще трябва да се обади в полицията.

— Полицията? — засмя се Тим горчиво. — Каква полза от полицията?

— В случай на самоубийство полицията трябва да бъде уведомена — отговори мис Марпъл.

Тим бавно се изправи.

— Ще повикам доктор Греъм — каза той мрачно. — Може би… дори сега… ще може да направи нещо…

И той се запрепъва по посока на хотела. Ивлин Хилингдън и мис Марпъл стояха една до друга и гледаха мъртвото тяло. Ивлин поклати глава:

— Твърде късно е. Тя е съвсем изстинала. Трябва да е мъртва най-малко от около час… може би повече. Каква трагедия! Колко щастливи изглеждаха двамата с Тим… Но тя винаги е била неуравновесена, предполагам…

— Не — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че е била неуравновесена.

Ивлин я изгледа с любопитство:

— Как така?

Луната, скрита зад облак, сега се показа и освети с ярка сребриста светлина разстланата във водата коса на Моли.

Мис Марпъл извика изненадано. Тя се наведе, вгледа се внимателно, след това протегна ръка и докосна златистата коса. После заговори на Ивлин Хилингдън със съвсем различен глас:

— Според мен по-добре е да се уверим напълно…

Ивлин Хилингдън я погледна изумено.

— Но нали сама казахте, че не бива да пипаме нищо…

— Да, така е. Само че луната не беше изгряла и не бях видяла…

Мис Марпъл посочи. След това много внимателно докосна русата коса и я раздели, така че да се видят корените й…

Ивлин извика стъписана.

— Лъки!

И след мига повтори:

— Не е Моли… Лъки!

Мис Марпъл кимна.

— Косата им беше почти еднаква на цвят… Разбира се, нейната беше боядисана и затова корените й са по-тъмни.

— Но тя е с шала на Моли!

— Беше й харесал. Чух я да казва, че иска да си купи същия. Очевидно го е направила.

— Значи… затова сме се заблудили…

Ивлин срещна погледа на мис Марпъл и млъкна.

— Някой… ще трябва да каже на мъжа й — каза мис Марпъл.

Последва кратка пауза.

— Добре. Ще отида да го намеря — каза Ивлин след това.

Тя се обърна и тръгна между палмите.

Мис Марпъл остана неподвижна известно време, след това неочаквано проговори:

— Е, полковник Хилингдън?

Едуард Хилингдън излезе от сянката на дърветата зад нея и застана до трупа.

— Откъде разбрахте, че съм там?

— Хвърляте сянка — отговори мис Марпъл.

Двамата останаха мълчаливи за миг.

Накрая той проговори, сякаш мислеше на глас:

— Значи в края на краищата късметът й изневери.

— Вие предполагам сте доволен, че е мъртва?

— Шокира ли ви това? Така да бъде. Няма да отричам. Радвам се, че е мъртва.

— Смъртта често решава проблемите.

Едуард Хилингдън бавно обърна глава. Мис Марпъл срещна погледа му спокойно и уверено.

— Ако смятате да… — той направи крачка към нея.

В гласа му неочаквано прозвуча заплаха. Мис Марпъл отговори тихо:

— Жена ви ще се върне с мистър Дайсън всеки момент. А също така Тим с доктор Греъм.

Едуард Хилингдън се отказа. Той се обърна и погледна мъртвото тяло.

Мис Марпъл се отдалечи тихо и забърза към бунгалото си.

Малко преди да стигне до него тя спря. Там, на терасата недалеч откъдето стоеше сега, тя бе седяла и разговаряла с майор Палгрейв. Там той беше започнал да рови в портфейла си, за да намери снимката на човека, извършил убийство…

Тя си спомни как майорът вдигна поглед, как лицето му изведнъж почервеня… „Толкова грозен — както се изрази Сеньора Де Касперо. — Той имаше лошо око“.

Лошо око. Гледа лошо… Око… Око…

Каквито тревоги и безпокойства да бе имало през нощта, мистър Рафиъл не беше чул нищо.

Той спеше дълбоко в леглото си и от ноздрите му долиташе слабо хъркане. Изведнъж някой го улови за раменете и го разтърси силно.

— А?… Какво?… Какво, по дяволите, значи това?

— Аз съм — отговори мис Марпъл за първи път припряно. — Но ми се ще да съм нещо повече. Гърците са го наричали Немезида, ако не греша.