Агата Кристи: Карибска мистерия

Агата Кристи е известна в целия свят като кралицата на криминалния роман. Продадени са повече от един милиард екземпляра от книгите й на английски език и още един милиард в превод на 44 езика. Тя е един от най-издаваните и четени автори и само Библията и произведенията на Шекспир са продадени в по-големи количества от нейните романи. Авторка е на 78 криминални романа, 19 пиеси и 6 романа, написани под името Мери Уестмакот.

Агата Кристи е родена в Торки. Първият й роман — „Загадката в Стайлз“ е написан към края на Първата световна война, в която тя участва като медицинска сестра. В него тя създава Поаро, малкия детектив-белгиец с яйцевидна глава, страстен привърженик на реда, както и на „сивите клетки“, който става един от най-популярните детективи след Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1920 година.

След като е писала средно по една книга на година, през 1926 Агата Кристи създава своя шедьовър „Убийството на Роджър Акройд“. Това е първото й произведение, публикувано от Колинс, и поставя началото на едно сътрудничество между автор и издател, което продължава 50 години и дава живот на 70 книги. „Убийството на Роджър Акройд“ е и първият роман на писателката, който е поставен в театъра със заглавието „Алиби“ и се играе с голям успех в Уест Енд.

През 1971 г. Агата Кристи получава благородническа титла. Последните й два издадени романа са „Завесата: Последния случай на Поаро“ — през 1975 г., и „Стаена смърт“ — през 1976 г., в който отново се срещаме с мис Марпъл, мила стара дама от Сейнт Мери Мийд. И двата романа имат невероятен успех. Агата Кристи пише и популярна литература, включително и една автобиография и прекрасната книга „Ела и ми кажи как живееш“, в която разказва за експедициите, на които е била със своя съпруг, археолога сър Макс Малоун.

— Да вземем Кения, например — каза майор Палгрейв. — Толкова много хора говорят за тази страна, без да имат ни най-малка представа за нея! Виж, аз самият съм прекарал четиринадесет години от живота си там. При това най-добрите!

Старата мис Марпъл наклони глава. Докато майор Палгрейв изреждаше малко нещо скучноватите спомени за живота си, тя мирно и тихо се занимаваше със собствените си мисли. Местата се сменяха непрекъснато. По-рано беше Индия. Майори, полковници, генерал-майори… И познатите до втръсване Симла, носачи, тигри, Чута Хазри-Тифин, Китмагарс и така нататък, и така нататък. Майор Палгрейв използваше малко по-различни думи — сафари, Кикую, слонове, суахили . Но нещата по същество не се различаваха — той също беше застаряващ мъж, който има нужда от слушател, за да може поне в спомените си да съживи някогашните щастливи дни. Дните, когато плещите му не са били прегърбени, когато е виждал без очила и е чувал нормално. Мнозина от тези приказливци бяха приятни стари момчета с военна осанка, но имаше и други — отчайващо досадни и отблъскващи. А майор Палгрейв, за жалост — с пурпурночервеното си лице, стъкленото око и вида си на препарирана жаба, беше от последните.

Всички тях мис Марпъл бе удостоявала с учтиво благоволение. Обикновено тя си даваше вид, че слуша внимателно, кимаше от време на време в знак на съгласие и се отдаваше на собствените си мисли, или се наслаждаваше на това, което в момента се намираше пред погледа й — в този случай това бяха тъмносините води на Карибско море.

„Толкова мило от страна на скъпия Реймънд — мислеше тя с благодарност. — Толкова невероятно и неописуемо мило…“

Макар че тя не можеше да си обясни защо толкова се беше загрижил за старата си леля. Може би съвестта му се беше обадила? Чувството за дълг към семейството? Или наистина беше привързан към нея?

Тя смяташе, че в общи линии — да. Винаги е бил привързан към нея — макар и с леко раздразнение и снизходителност. Винаги се бе опитвал да я поучава, да я направи „модерна“. Изпращаше й книги. Съвременни романи. Толкова трудни за четене — всичките до един за неприятни хора, които се занимават със странни неща, без те дори да им доставят удоволствие. Когато мис Марпъл беше млада, думата „секс“ не се споменаваше — не че нямаше такова нещо, имаше предостатъчно. Но не се говореше за това — тогава хората просто му се наслаждаваха много повече отколкото сега или поне така й се струваше. Макар и белязано с думата „грях“, онова, старото, беше за предпочитане пред това, в което й се струваше, че се е превърнало сега — в нещо като задължение .