Агата Кристи - Карибска мистерия

— И прекрасни дълги тръни. Ти си звяр, садист, нали Едуард?

— За разлика от мен — каза Грег с усмивка. — Преизпълнения с каймака на човешката доброта.

Ивлин Хилингдън седна до мис Марпъл и започна да разговаря с нея свободно и приятно.

Мис Марпъл остави плетката на коленете си. Бавно и с известно усилие заради ревматизма във врата си тя извърна глава назад и погледна през дясното си рамо. Недалеч се виждаше голямото бунгало, заето от богатия мистър Рафиъл, но в него нямаше признаци на живот.

Тя отговаряше на забележките на Ивлин (колко мили бяха всички с нея), но очите й оглеждаха замислено лицата на двамата мъже.

Едуард Хилингдън имаше приятен вид. Тих, много очарователен човек… А Грег — едър, веселяк, с вид на щастливец. „Той и Лъки са канадци или американци“ — помисли си тя.

Погледна майор Палгрейв, който все още се правеше на благовъзпитан добряк, макар и доста пресилено.

Интересно…

Тази вечер в хотел „Златната палма“ беше много весело.

Седнала на една малка маса в ъгъла, мис Марпъл се оглеждаше наоколо с интерес. Ресторантът беше отворен от три страни за мекия, ароматен морски въздух. На масите имаше малки лампи, които светеха с меки цветове. Повечето жени бяха с вечерни тоалети — леки памучни материи, от които се показваха загорелите от слънцето рамене. Самата мис Марпъл беше принудена по най-приятния възможен начин от съпругата на племенника си, Джоан, да приеме „малък чек“.

— Защото, лельо Джейн, там ще бъде доста топло, а предполагам, че нямаш никакви леки дрехи.

Мис Марпъл й благодари и прие чека. Когато тя самата беше млада, беше нещо съвсем естествено старите да помагат на младите, но и хората на зряла възраст да се грижат за старите. Все пак тя не би могла да си купи нещо прекалено тънко. На нейната възраст човек и в най-горещото време рядко се чувства повече от приятно затоплен, а температурите на Сен Оноре не можеха да бъдат наречени „тропическа жега“. Тази вечер тя носеше най-подходящото за една възрастна дама от провинцията на Англия — сиви дантели.

Не че беше единственият посетител на такава възраст. Имаше представители на почти всички възрасти — застаряващи магнати с третите или четвъртите си съпруги, семейства на средна възраст от Северна Англия. Имаше и едно семейство от Каракас, заедно с децата си. Различните страни от Южна Америка също бяха представени добре — навсякъде се чуваше испанска и португалска реч. Англичаните бяха двама свещеници, един лекар и един пенсиониран съдия. Имаше дори едно семейство китайци. В ресторанта сервираха преди всичко жени — високи, стройни чернокожи момичета с горда осанка, облечени в ослепително бяло. Но главният келнер беше италианец, а за вината се грижеше французин. Освен това и бдителният поглед на Тим Кендъл следеше всичко да е наред. Той спираше от време на време край масите, за да размени по някоя дума с гостите. Жена му помагаше умело. Беше хубаво момиче. Косата й беше естествено руса, а големите й устни почти винаги се усмихваха. Моли Кендъл много рядко се ядосваше. Персоналът работеше добре, а тя се стремеше да предразположи гостите. С възрастните мъже се смееше и кокетничеше, а на младите жени правеше комплименти за тоалетите.

— С каква прекрасна рокля сте тази вечер, мисис Дайсън! Толкова ви завиждам, ще вземе да ви я открадна!

Но тя изглеждаше много добре и в собствената си рокля — поне така смяташе мис Марпъл. Беше бяла, със светлозелен бродиран шал върху раменете. Лъки заопипва шала.

— Какъв хубав цвят! Искам да го имам!

— Можете да намерите същия в магазина тук — отговори Моли и отмина нататък. Не спря при мис Марпъл. Обикновено възрастните дами оставяше на мъжа си. „Симпатичните възрастни дами предпочитат повече мъжете“ — казваше тя често.

Тим Кендъл се приближи и се наведе над мис Марпъл.

— Желаете ли нещо специално? — попита той. — Само ми кажете и веднага ще наредя да ви го приготвят. Предполагам, че хотелската храна, при това от този географски район, не е това, с което сте свикнали у дома?

Мис Марпъл му се усмихна и му каза, че промяната е едно от удоволствията на пътуването в чужбина.

— Значи всичко е наред. Но ако все пак искате нещо…

— Какво например?

— Ами… — Тим Кендъл доби замислен вид. — Например препечени филийки с масло?

Мис Марпъл му се усмихна и отговори, че за момента би се справила чудесно и без филийки с масло. Тя взе лъжичката и започна да яде мелбата си с радостно задоволство.