Агата Кристи - Карибска мистерия

На масата донесоха нови чаши с плантаторски пунш.

— Хубаво е, че успях да разбера кой кой е от тези хора — каза мис Марпъл. — Когато ме запознаха с тях днес следобед, не можах да схвана добре кой за кого е женен.

Последва малка пауза, мис Прескът се прокашля сухо и каза:

— Колкото до това…

— Джоан — прекъсна я пасторът с наставнически тон. — Може би ще е по-добре, ако не говорим повече за това.

— Но, Джереми, аз нямах намерение да кажа нищо особено. Само че миналата година по една или друга причина, наистина не знам защо, бяхме останали с впечатлението, че мисис Дайсън е мисис Хилингдън… После някой ни каза, че не е така.

— Понякога човек добива странни впечатления, нали — забеляза мис Марпъл с невинен тон. Погледът й се срещна с този на мис Прескът и помежду им припламна искричката на женското разбирателство.

Един по-наблюдателен човек от пастор Прескът би се почувствал като натрапник.

Двете си размениха още един сигнал. Беше съвсем ясен, сякаш го бяха изразили с думи: „Някой друг път“.

— Мистър Дайсън нарича жена си Лъки 1 1 Късметлия. — Б.пр. . Това ли е истинското й име, или е прякор? — попита мис Марпъл.

— Едва ли е истинското й име.

— Веднъж го попитах — каза пастор Прескът. — Обясни ми, че я наричал Лъки, защото му била талисман за щастие. Ако я загубел, щял да загуби и късмета си. Доста добре казано, нали?

— Той много обича да се шегува — отбеляза мис Прескът.

Пасторът погледна сестра си неуверено.

Последва експлозия от хаотични звуци, с която оркестърът надмина себе си, и на подиума се появиха професионални танцьори.

Мис Марпъл и останалите обърнаха столовете си, за да гледат. Танците й харесаха повече от музиката — допадаха й стъпките и ритмичното поклащане на гъвкавите тела. Струваше й се, че това е нещо много истинско . И въздействащо.

Тази вечер за първи път тя започна да се чувства добре в новото си обкръжение. Досега не беше успяла да направи това, което винаги й доставяше удоволствие — да се опита да намери прилики между новите си познайници и хората, които познаваше отпреди. Вероятно беше замаяна от необичайното облекло на околните и от пъстрите, екзотични цветове. Но чувството, че и тук ще е в състояние да направи някои интересни сравнения, не я беше оставило нито за миг.

Моли Кендъл например много й напомняше за онова приятно момиче, чието име все не можеше да си спомни… кондукторката в автобуса за Маркет Бейсинг. Тя винаги помагаше на хората да се качат и никога не звънеше на шофьора да тръгва, преди да се убеди, че всички са седнали. Тим Кендъл малко й напомняше за главния келнер от „Роял Джордж“ в Манчестър. Самоуверен, но въпреки това някак си напрегнат. (Спомни си, че той страдаше от язва.) Що се отнася до майор Палгрейв, той просто не се отличаваше от генерал Лерой, капитан Флеминг, адмирал Уиклоу и генерал Ричардсън. Тя се замисли за някой по-интересен индивид. Например Грег? Грег беше труден за определяне, защото беше американец. Може би напомняше с нещо за сър Джордж Тролъп, който вечно се шегуваше по време на събранията на Гражданската отбрана. Или може би за мистър Мърдок — месаря. Мистър Мърдок имаше много лоша репутация, но някои хора твърдяха, че това са само клюки и че самият той обичал да пуска слухове за себе си. Лъки? Е, това беше лесно — Марлийн от „Трите Корони“. Ивлин Хилингдън? Не можеше да намери мястото й съвсем точно. Външният й вид беше подходящ за много роли — високите, загорели от слънцето англичанки никак не са малко. Лейди Каролайн Улф, първата жена на Пайът Улф, тази, която се самоуби? Или… имаше една Лесли Джеймс — тиха жена, която рядко показваше какво чувства в действителност. Тя продаде къщата си и замина, без да се обади на никого. Полковник Хилингдън? Тук отново не беше лесно. Първо трябваше да го опознае малко. Един от тихите хора с добро възпитание. Никога не можеш да разбереш какво точно мислят. Понякога могат и да те изненадат. Майор Харпър например един ден тихомълком беше прерязал гърлото си. Никой така и не разбра защо. Мис Марпъл мислеше, че знае защо… но не беше напълно сигурна…

Погледът й се спря върху масата на мистър Рафиъл. За него се знаеше, че е невероятно богат, че всяка година идва на островите и че е полупарализиран. Приличаше на граблива птица. Дрехите висяха върху слабото му сгърчено тяло. Би могъл да е на седемдесет, осемдесет, дори на деветдесет. Очите му бяха хитри и той често се държеше грубо, но хората не се обиждаха — отчасти защото беше толкова богат, отчасти защото беше обаятелен и те караше да мислиш, че човек като него някак си има право да се държи грубо, ако пожелае.