Агата Кристи - Карибска мистерия

— Мисля, че зная. Да. Сигурна съм.

— А тогава не е ли по-добре да кажете, на когото трябва… Да направите нещо…

— А защо? Каква полза ще има от всичко това? Не бих могла да докажа нищо. А и да докажа, какво толкова ще стане? Хората днес се отървават толкова лесно… Това се нарича понижена вменяемост или нещо такова… Няколко годинки в затвора и отново навън свободен като птичка.

— Ами… ако това, че не предупредите, доведе до смъртта на някой друг? Ако има още жертви?

Естер поклати уверено глава.

— Това няма да се случи.

— Човек не може да е сигурен в такова нещо.

— Аз съм сигурна. Във всеки случай не виждам кой би могъл да… — Тя се намръщи и добави с небрежен тон: — Както и да е… може би наистина става дума за понижена вменяемост. Може би, ако си умствено неуравновесен, не можеш да не направиш нещо такова… О, не зная! Най-добре според мен ще бъде тя да си отиде с този… който и да е той… и всички да забравим за тази история.

Тя погледна часовника си, възкликна с изненада и стана.

— Трябва да отида да се преоблека.

Мис Марпъл я проследи с поглед. „Местоименията — мислеше тя — винаги могат да те объркат, а жените като Естер Уолтърс са особено склонни да ги ръсят наляво и надясно.“ Дали Естер наистина беше убедена, че жена е отговорна за смъртта на майор Палгрейв и Виктория? Така й се стори. Мис Марпъл се замисли.

— А, мис Марпъл! Седите тук съвсем сама и даже не плетете!

Беше доктор Греъм, с когото безуспешно се беше мъчила да се срещне. И ето го сега — беше дошъл при нея сам и по всичко личеше, че е готов да побъбри няколко минути. „Но няма да остане дълго — помисли си мис Марпъл, — защото той също имаше навика да се преоблича за вечеря и освен това вечеряше доста рано.“ Тя му каза, че следобеда е била до леглото на Моли Кендъл.

— Човек трудно може да повярва, че състоянието й се подобри толкова бързо — завърши тя.

— Е — каза доктор Греъм в отговор, — това не е чак толкова изненадващо. Знаете ли, тя не беше взела много голяма доза.

— Доколкото разбрах, беше взела половин флакон хапчета.

Доктор Греъм се усмихна благосклонно.

— Не — каза той. — Не мисля, че е взела толкова много. Може би е искала да ги вземе и в последния момент е изхвърлила част от тях… Хората, които имат намерение да се самоубият, невинаги искат наистина да го направят. Нещо сякаш ги спира и не вземат смъртоносната доза… Не е задължително да искат да измамят околните… Това е нещо като подсъзнателна защитна реакция.

— Но може и да е умишлено. Искам да кажа… да го представи като… — мис Марпъл замълча.

— Възможно е и това — отговори доктор Греъм.

— Ако например са се скарали с Тим?

— Но те никога не се карат. Изглежда са много привързани един към друг. Въпреки това не е изключено веднъж да се случи. Не. Мисля, че сега с нея всичко е наред. Вече може да стане и да прави каквото прави винаги. Все пак по-добре е да полежи още ден-два.

Доктор Греъм стана, кимна усмихнато и тръгна към хотела. Мис Марпъл остана на мястото си още малко.

В главата й се въртяха най-различни мисли… Книгата под дюшека на Моли… Как Моли се правеше, че спи…

Нещата, които беше чула от Джоан Прескът и след това от Естер Уолтърс…

И тогава се върна към началото на всичко това… Майор Палгрейв…

Нещо се въртеше в ума й… Нещо свързано с майор Палгрейв…

Нещо, което ако можеше да си спомни…

„Настана вечер и настана утро — ден последен“ — каза си мис Марпъл.

След това, малко объркана, тя седна изправена на стола си. Беше задрямала — нещо невероятно, защото фолклорният оркестър свиреше, а всеки, който би могъл да заспи при този шум… „Е, това показва, че вече съм свикнала с това място“ — помисли си тя. Та, какво си помисли преди малко? Някакъв цитат, който при това беше погрешен. Ден последен? Ден първи . Така би трябвало да бъде. Но сега не беше първият ден… Изглежда не беше и последният.

Тя отново се изправи. Истината беше, че е безкрайно уморена. И цялата тази тревога, чувството, че за срам и позор не може да се справи… Тя си спомни още веднъж онзи странен, неприятен, коварен поглед, който й отправи Моли изпод полузатворените си клепачи. Какво ли ставаше в главата на това момиче? А колко различно изглеждаше всичко в началото! Тим Кендъл и Моли — толкова приятна и щастлива млада двойка! Семейство Хилингдън също — така любезни, така учтиви… това, което се нарича „симпатични“ хора. И веселият, сърдечен, общителен Грег Дайсън, и жизнерадостната бъбрива Лъки, която можеше да говори, без да спре часове наред, доволна от себе си и света… Четирима души, които толкова добре се разбираха помежду си… Пастор Прескът — този благ, мил човек. Джоан Прескът… да, у нея имаше кисела жилка, но пък иначе беше много приятна жена, а приятните жени трябва да се развличат с клюки от време на време. Те трябва да знаят какво става около тях, да знаят кога две и две правят четири и кога е възможно да станат пет! Подобни жени не биха могли да навредят никому. Езиците им наистина рядко остават в покой, но пък ако изпаднеш в беда се държат мило с теб. Мистър Рафиъл — човек с характер, личност, мъж, когото човек не би могъл да забрави при никакви обстоятелства. Но мис Марпъл мислеше, че знае още нещо за мистър Рафиъл.