Агата Кристи - Карибска мистерия

След това елегантната фигура на Артър Джаксън се изкачи по стъпалата на верандата. Той спря за миг пред френския прозорец, който беше полуотворен и почука тихичко. Мис Марпъл не чу никакъв отговор. Джаксън се огледа — бързо и крадешком — и се промуши през пролуката. Мис Марпъл застана до вратата, през която се влизаше в банята и повдигна изненадано вежди. Замисли се за малко, след това излезе навън в коридора и, влезе в банята през другата врата.

Джаксън, който разглеждаше рафта с тоалетни принадлежности над мивката, се обърна рязко. Изглеждаше стреснат, което не беше изненадващо.

— О… — каза той — Не предполагах, че…

— Мистър Джаксън! — възкликна мис Марпъл с изумление в гласа.

— Помислих си, че може да сте някъде тук — каза Джаксън.

— Търсите ли нещо? — попита мис Марпъл.

— Всъщност — отговори той — гледах каква марка крем за лице ползва мисис Кендъл.

Мис Марпъл оцени по достойнство факта, че Джаксън, който държеше кутията с крем в ръка, прояви досетливостта да заяви това веднага.

— Приятна миризма — каза той и сбърчи нос. — Доста добър крем в сравнение с някои други. По-евтините марки не са подходящи за всяка кожа. Много е вероятно понякога дори да предизвикат възпаления. Същото важи и за някои пудри за лице.

— Изглежда сте много добре запознат с тези неща — забеляза мис Марпъл.

— Известно време работих във фармацевтичната промишленост — отговори Джаксън. — Там човек научава много за козметичните средства. Сложи някакъв боклук в лъскаво бурканче, опаковай го със скъпа опаковка и можеш да се изумиш колко пари са готови да дадат жените за него.

— И затова ли сте… — Мис Марпъл замълча съвсем умишлено.

— О, не. Не дойдох тук, за да си говорим за козметични средства, ако това искате да ме попитате — каза Джаксън.

„Нямал си много време, за да намислиш подходяща лъжа — каза си мис Марпъл. — Я да видим какво може да роди главата ти.“

— Всъщност — каза Джаксън — мисис Уолтърс онзи ден е услужила на мисис Кендъл с червилото си. Дойдох да го взема. Почуках на прозореца, но видях, че мисис Кендъл спи, така че влязох тук, за да го потърся.

— Разбирам — каза мис Марпъл. — И намерихте ли го?

Джаксън поклати глава.

— Вероятно е в някоя от чантите й — предположи той с небрежен тон. — Няма да се притеснявам повече. А и мисис Уолтърс не настояваше кой знае колко. Само спомена, че може би ще й трябва.

Той продължи да оглежда тоалетните принадлежности и след малко забеляза:

— Няма много неща, нали? Е, на нейната възраст не са й необходими чак толкова. Кожата й и без това е превъзходна.

— Изглежда гледате на жените с доста по-различен поглед от другите мъже — отбеляза мис Марпъл усмихнато.

— Да. Предполагам, че професията може значително да промени човека.

— Запознат ли сте с лекарствата?

— Мисля, че да. Познавам добре доста от тях. Но ако ме питате мен, вече има прекалено много. Твърде много успокоителни и тонизиращи хапчета и всякакви други уж чудодейни лекарства. Ако се продават само по лекарско предписание, всичко би било нормално, но за жалост много от тях могат да се купят и без рецепта. А някои от тези препарати са направо опасни.

— Предполагам, че е така — съгласи се мис Марпъл. — Предполагам, че е така.

— Могат да окажат голямо влияние върху поведението на човек. Много юноши изпадат в истерия именно заради такива лекарства. А всички смятат, че причините са естествени. Хлапетата вземат какво ли не. Е, нищо ново под слънцето. Тези неща са известни от векове. На Изток… не че съм бил там… са се случвали какви ли не странни неща. Човек може да се изуми, като разбере какви неща са давали жените на мъжете си. В Индия например, в лошите стари дни, ако млада жена се омъжи за възрастен мъж… Не, едва ли са искали да се отърват от мъжа си, защото биха ги изгорили на кладата заедно с него… Или биха ги отлъчили от семейството… През онези години в Индия никак не е било добре да си вдовица… Но са можели да упойват съпрузите си, да ги докарват до състояние на имбецили, да предизвикват халюцинации у тях… С една дума, да ги побъркат… — Джаксън поклати глава и добави: — Да, мръсна работа.

— Да вземем вещиците — продължи той след малко. — Сега за тях се знаят някои много интересни неща. Защо например винаги са признавали, защо толкова лесно са се съгласявали, че са вещици, че са летели с метла и са посещавали сборища на вещици?

— Заради инквизициите — предположи мис Марпъл.

— Невинаги — възрази Джаксън. — Да, мъченията наистина обясняват голяма част от тези признания, но някои от вещиците са го правели още преди даже да се заговори, че могат да ги измъчват. И не толкова са признавали, колкото направо са се хвалели със свръхестествените си способности. А защо? Защото са използвали специални мехлеми… Наричали са го „миропомазване“. И някои от тези мехлеми са съдържали беладона, атропин и други подобни… Ако втриеш такова нещо в кожата си, можеш да получиш халюцинации, да ти се струва, че се издигаш нагоре или че летиш в небето… Горките, смятали са, че това става наистина! Ами да вземем например ислямския свят. В Сирия или Ливан, не зная точно къде, в средновековието е имало специални секти от убийци… Давали са им индийски коноп… хашиш… и те са изпадали в транс… струвало им се е, че са в рая, представяли са си вечния живот и така нататък… Казвали са им, че точно това ги очаква след смъртта, но за да го постигнат, трябва да продължат да извършват обредни убийства… О, не ми се ще да говоря такива фантасмагории, но в края на краищата, нещата опират до това.