Агата Кристи - Карибска мистерия

„Но, Боже мой! — каза си мис Марпъл. — Всичко това са само предположения. Държа се глупаво. Зная, че се държа глупаво! Истината трябва да е съвсем проста… Ако можех да я изровя от купчината боклук… Има твърде много боклук, ето това е лошото!“

— Говориш си сама? — попита мистър Рафиъл. Мис Марпъл се стресна. Не беше забелязала, че приближава. Подкрепяше го Естер Уолтърс и двамата бавно приближаваха от бунгалото му към терасата.

— Наистина не ви забелязах, мистър Рафиъл!

— Устните ти мърдаха. А какво стана с това твое бързане?

— Все още бързам — отговори мис Марпъл. — Но нещо ми убягва, а съм убедена, че трябва да е много просто…

— Радвам се, че е просто. Е, ако имаш нужда от някаква помощ, разчитай на мен.

По пътеката до тях се приближи Джаксън и мистър Рафиъл се обърна към него:

— А, ето те и теб! Къде, по дяволите, беше? Никога те няма, когато ми потрябваш!

— Съжалявам, мистър Рафиъл.

Той умело мушна рамото си под ръката на работодателя си и пое тежестта му.

— Към терасата ли, сър?

— Можеш да ме заведеш в бара — отговори мистър Рафиъл. — Естер, сега можеш да отидеш и да се преоблечеш за вечеря. Ще те чакам на терасата след половин час.

Той и Джаксън се отдалечиха. Мисис Уолтърс се отпусна на стола до мис Марпъл и разтри внимателно ръката си.

— Изглежда много лек — обясни тя, — но в момента ръката ми е така изтръпнала, че не я усещам. Днес следобед изобщо не сме се виждали, мис Марпъл.

— Не наистина. Бях при Моли Кендъл — обясни мис Марпъл. — Сега вече изглежда много по-добре.

— Ако питате мен, никога не й е било зле — каза Естер Уолтърс.

Мис Марпъл повдигна вежди. Тонът на Естер съвсем определено беше леденостуден.

— Искате да кажете… Смятате, че опитът й за самоубийство…

— Не мисля, че е имало опит за самоубийство — прекъсна я Естер Уолтърс. — Не мога да си помисля нито за миг, че наистина е взела смъртоносна доза приспивателно и ми се струва, че доктор Греъм знае това много добре.

— Това е много интересно — отговори мис Марпъл. — Чудя се, кое ви кара да мислите така?

— Сигурна съм, че съм права. О, тези неща се случват много често. Предполагам, че това е начин да привлечеш вниманието върху себе си — продължи Естер Уолтърс.

— „Колко ще ви е мъчно, когато умра“, това ли? — цитира мис Марпъл.

— Нещо подобно — съгласи се Естер. — Макар и да не мисля, че в този конкретен случай мотивът е точно такъв. Тя би направила нещо такова, ако мъжът й кръшкаше с друга, а тя беше много влюбена в него.

— Значи не смятате, че Моли Кендъл обича мъжа си?

— А вие? — отговори Естер Уолтърс.

Мис Марпъл се замисли.

— Повече или по-малко съм го приемала за истина — отговори тя и след малко добави: — Може би съм се лъгала.

Естер се усмихваше ехидно.

— Знаете ли, подочух едно-друго за нея… За цялата тази работа.

— От мис Прескът ли?

— О! — отвърна Естер. — От един-двама души. В тази история е замесен мъж. Била е много влюбена в него, а родителите й не искали и да чуят.

— Да — потвърди мис Марпъл. — И аз чух нещо такова.

— И след това се омъжила за Тим. Може би някак си е била привързана към него… Но другият не се е отказал. Понякога се чудя, дали не я е последвал тук…

— Нима! Но… кой може да е той?

— Нямам представа — отговори Естер. — Логично е да се очаква да бъдат много внимателни.

— Смятате ли, че този човек не й е безразличен?

Естер сви рамене.

— Струва ми се, че той не е от свестните, но много често именно такива мъже знаят как да влязат под кожата на една жена и да останат там.

— А знаете ли що за човек… какво е направил… Някакви подробности за него?

Естер поклати глава.

— Не. Хората се мъчат да отгатнат, предполагат… Но не може да се вярва на подобни неща. Може да е бил женен. Може би затова техните са били против него. А може и наистина да е бил от лошата порода. Или пияница. Или да е имал неприятности с полицията… Нямам представа. Но тя още държи на него. Това зная със сигурност.

— Може би сте чули или видели нещо особено? — осмели се да попита мис Марпъл.

— Зная какво говоря — каза Естер Уолтърс. Тонът й беше груб и враждебен.

— Тези убийства… — започна мис Марпъл.

— Не можете ли да забравите за тези убийства? — прекъсна я Естер. — След разговора си с вас мистър Рафиъл мисли само за тях! Защо просто… не ги оставите намира? Никога няма да разберете кой ги е извършил, сигурна съм в това!

Мис Марпъл я погледна.

— Смятате, че знаете кой е, нали? — попита тя.