Агата Кристи - Карибска мистерия

— Не си… сигурна ли си в това? Не… Не, разбира се, че не си го направила! — Последното беше почти крясък. — Не мисли такива неща, Моли! Лъки се е удавила сама. Разбира се, че сама! С Хилингдън бяха скъсали! Отишла е и се е самоубила…

— Лъки не би направила такова нещо. Никога не би го направила. Но не съм я убила аз… Кълна се, че не съм аз!

— Скъпа, разбира се, че не си!

Тим я прегърна през раменете, но тя се измъкна.

— Мразя това място! Тук би трябвало да грее само слънце! И ми се струваше, че е така! Но не е! Има сянка… Голяма, черна сянка… И аз съм в нея… Не мога да изляза от нея…

Гласът й се превърна във вик.

— Тихо, Моли! За Бога, тихо!

Той отиде в банята и се върна с пълна чаша.

— Изпий това. Ще ти помогне.

— Н-н-н-е мога да изпия нищо… Зъбите ми тракат така…

— Можеш, скъпа. Успокой се. Ето така. — Той отново я прегърна и приближи чашата до устните й. — Ето така, изпий го.

Откъм прозореца се чу глас:

— Джаксън, иди и вземи тази чаша от ръцете му. — Мис Марпъл говореше силно и ясно. — Дръж я здраво и внимавай. Той е силен и в отчаянието си може да направи нещо непредвидено.

Джаксън имаше някои качества. Той изпитваше безмерна любов към парите, а работодателят му — човек с авторитет и влияние — му беше обещал пари. Освен това в резултат на тренировките, мускулите му бяха станали много силни. Не му беше работа да пита защо, а да действа.

Прекоси стаята само за миг. С едната си ръка улови чашата, която Тим държеше пред устните на Моли, а с другата стисна самия него. Леко извиване на китката и чашата остана в ръката му. Тим се обърна към него като обезумял, но Джаксън го държеше здраво.

— Какво, по дяволите… Пусни ме веднага! Да не си полудял? Какво правиш?

Тим се опита да се измъкне.

— Дръж го, Джаксън — каза мис Марпъл.

— Какво става тук? Какъв е този шум?

Подкрепян от Естер Уолтърс, мистър Рафиъл влезе през френския прозорец.

— Питаш какво става? — изкрещя Тим. — Твоят слуга е полудял! Загубил си е ума напълно, ето какво става! Кажи му да ме пусне.

— Не — намеси се мис Марпъл.

Мистър Рафиъл се обърна към нея.

— Обясни, Немезидо — каза той шеговито. — Все пак трябва да знаем за какво става дума.

— Бях много глупава — каза мис Марпъл. — Но вече не съм. Обзалагам се срещу безсмъртната си душа, че когато съдържанието на тази чаша, която той искаше да накара жена си да изпие, бъде изследвано, ще се окаже, че в нея има смъртоносна доза наркотик. Виждате ли, всичко е както в историята на майор Палгрейв… Жена, изпаднала в депресия се опитва да сложи край на живота си, а мъжът й я спасява навреме. Но втория път тя успява. Да, точно така. Майор Палгрейв ми разказва това, след това извади снимката, вдигна поглед и видя…

— Над дясното ти рамо — прекъсна я мистър Рафиъл.

— Не — поклати глава мис Марпъл. — Над дясното ми рамо той не е видял нищо.

— Как така? Нали ми каза, че…

— Казах, но съм се заблудила. Проявих невероятна глупост, просто не е за вярване. Само ми се е сторило, че майорът гледа над дясното ми рамо, че се е втренчил в нещо натам… но не би могъл да види каквото и да било, защото лявото му око беше стъклено…

— Сега си спомням — каза мистър Рафиъл. — Наистина имаше стъклено око. Бях забравил. Или съм престанал да му обръщам внимание. Искаш да кажеш, че не би могъл да види нищо, така ли?

— Разбира се, че е можел — възрази мис Марпъл. — Виждал е много добре, но само с другото си око. Можеше да вижда само с дясното си око. Значи е гледал към нещо или някого не вдясно от мен, а вляво от мен.

— А имаше ли някой вляво от теб?

— Да — отговори мис Марпъл. — Тим Кендъл и Моли седяха недалеч и правеха някакви сметки. На една маса край голям хибискус. И майорът вдигна поглед. Лявото му, изкуствено око беше изцъклено по посока на дясното ми рамо, но не с него, а с дясното си око той е видял един мъж седнал край хибискус… Лицето му се е сторило същото, разбира се, доста остаряло, но все пак същото като това на снимката. И също до хибискус. Тим Кендъл е чул какво разказва майорът и е разбрал, че го е познал. Така че, естествено, се е наложило да го убие. След това е трябвало да убие онова момиче Виктория, защото го е видяло да слага таблетките в стаята на майора. В началото Виктория изобщо не се е усъмнила, защото е съвсем нормално Тим Кендъл да влиза в стаите на гостите си, ако се наложи например, за да върне нещо забравено в ресторанта. Само че след смъртта на майора се е замислила, започнала е да задава въпроси и Тим е трябвало да се отърве от нея. Но най-важното убийство, което е планирал от дълго време, е сегашното… Той убива съпругите си…