Патриша Корнуел - Скарпета

— Ей, Оскар — отговори пазачът, — чуй една актуална новина. Ти не си в обикновена психиатрична болница. Това е затворническото отделение, в което постъпи сам. — Обърна се към Скарпета: — Докторе, предпочитам да остана.

— Изрод. Това си мислят невежите хора като теб — повтори Оскар.

— Всичко е наред. Излезте — каза Скарпета на пазача. Вече разбираше защо Бъргър проявява такава предпазливост.

Оскар беше бърз в посочването на всичко, което възприемаше като несправедливо. Бързо припомняше на всички, че е дребен, макар всъщност това да не беше първото, което хората вероятно забелязваха у него — освен ако не беше прав. Със сигурност не това беше привлякло нейното внимание в мига, когато влезе. Различните му по цвят очи проблеснаха към нея в удивителен зелено-син контраст със светлите му зъби и коса, и макар чертите му да не бяха съвършени, начинът, по който се съчетаваха, я подтикна пак да се вторачи в него. На какво й напомняше Оскар Бейн? Може би на изображение върху древна златна монета.

— Ще съм пред вратата — каза пазачът.

После излезе и затвори вратата, която като всички врати в отделението, нямаше дръжка отвътре.

Скарпета взе рулетката.

— Искам да измеря дължината на ръцете и краката ти, за да установя точната ти височина и тегло.

— Висок съм един и двадесет и четири — заяви той. — Тежа четиридесет и девет килограма и половина. Нося обувки номер тридесет и седем, а понякога тридесет и пет и половина. Или тридесет и осем и половина, ако е дамска. Понякога тридесет и седем и половина. Зависи от обувката. Ходилото ми е широко.

— Лявата ръка от гленохумералната става до върха на средния пръст. Ако обичаш, дръж ръцете си колкото може по изпънати. Така е добре. Четиридесет сантиметра и шейсет и четири милиметра. Четиридесет и един сантиметра и петнадесет милиметра. Това не е необичайно. На повечето хора ръцете не са с точно еднаква дължина. Сега краката ти, ако можеш да ги изпънеш хубаво. Ще меря от ацетабулума ти, ставната ти ямка.

Тя я напипа през памука на халата и измери дължината на крака от върха на пръстите му; веригите на прангите тихичко подрънкваха, а мускулите на краката му се издуваха, докато се движеше. Краката му бяха само с пет сантиметра по-дълги от ръцете и леко изкривени. Тя записа мерките, след това взе още документи от струпаните на плота и каза:

— Да повторим онова, което ми дадоха, когато дойдох тук. Ти си на тридесет и четири и бащиното ти име е Лорънс. Роден си на…

— Няма ли да ме попиташ защо поисках да дойдеш? — прекъсна я той. — Защо настоях за това? Защо се погрижих Джейми Бъргър да научи, че няма да сътруднича, ако не дойдеш? Майната й! — Очите му сълзяха, а гласът му трепереше. — Тери още щеше да е жива, ако не беше тя.

Обърна глава надясно и се загледа в стената.

— Лошо ли ме чуваш, Оскар? — попита Скарпета.

— С дясното ухо — отговори той с пресекващ глас и сменящи се октави.

— Но с лявото ме чуваш добре?

— Глух съм с дясното от дете. Хронична инфекция на ухото.

— Познаваш ли Джейми Бъргър?

— Тя е безчувствена и не дава пет пари за никого. Ти не си като нея. Грижа те е за жертвите. Аз съм жертва. Трябва да се погрижиш за мен. Ти си всичко, което имам.

— В какъв смисъл си жертва? — попита Скарпета, докато слагаше етикетчета на пликовете.

— Животът ми е съсипан. Човека, който означаваше най-много за мен, вече го няма. Нищо не ми остана. Не ме интересува дали ще умра. Зная коя си и какво правиш. Щях да знам дори да не беше известна. Известна или не, щях да зная коя си и каква си. Трябваше да мисля бързо, много бързо. След като намерих… намерих Тери — гласът му се пречупи и той запремигва, за да спре сълзите си, — казах на полицията да ме доведе тук. Тук съм в безопасност.

— В безопасност от какво?

— Казах, че мога да съм опасен за самия себе си. А те попитаха: „А за другите?“. Отговорих им, не, само за мен самия. Поисках да ме затворят сам, защото не мога да бъда сред останалите затворници. Тук ме наричат джуджето убиец. Смеят ми се. Полицията не разполага с правдоподобна причина да ме арестува, но си мислят, че съм умопобъркан, и ги е страх да не изчезна, защото имам пари и паспорт, тъй като съм от добро семейство в Кънектикът, въпреки че родителите ми не са особено мили. Не ме е грижа дали ще умра. В главите на полицията и Джейми Бъргър аз съм виновен.

— Те са направили, каквото могат, за да ти угодят. Тук си. Срещна се с доктор Уесли. Ето ме и мен — напомни му Скарпета.