Патриша Корнуел - Скарпета

Десета стъпка беше по-лесна и той напълни цяло тефтерче с онези, които бяха постъпили лошо с него през живота му. Не включи Скарпета в нито един от двата списъка, докато не се случи едно странно произшествие. Намери апартамента, където живееше сега, и се спазари с наемодателя за поносим наем в замяна на услуги като оправяне с изваждане на наематели, и откри, че жилището е съвсем близо до офиса на бившия президент Бил Клинтън в четиринадесететажната сграда, край която често минаваше на път за спирката на метрото на 125-а улица и „Ленъкс“. Като се замисли за Бил Клинтън, се сети и за Хилъри Клинтън и това го накара да се замисли за жени, които са достатъчно силни, за да са президенти или друг вид световни водачи. А това доведе до мисли за Скарпета.

Стигна дотам, че едва не обърка двете в мечтите си. Виждаше Хилари по Си Ен Ен, след това Скарпета по Си Ен Ен и когато накрая сменяше каналите в отчаян опит да отклони вниманието си с някой мач или платен филм, беше потиснат. Сърцето го болеше като зъб с абсцес. Обземаха го мисли за Скарпета и за списъците, в които тя не беше. Надраскваше името й в единия, след това го зачертаваше и я вписваше в другия. Фантазираше си какво ли би било, ако тя е президент. Изведнъж щеше да се озове в списъка със заплахите за безопасността на Тайните служби и щеше да му се наложи да бяга в Канада.

Или може би в Мексико. Беше прекарал няколко години в Южна Флорида и се оправяше по-добре с испаноговорещите, отколкото с онези, които говореха френски. Никога не беше разбирал французите и не харесваше храната им. Какво говори за една страна фактът, че няма национална бира като „Будвайзер“, „Корона“, „Дос Екис“, „Хайнекен“ или „Ред Страйп“?

Изяде второ парче навито на руло пуешко и отпи глътка „Шарпс“. Наблюдаваше хората, чиито единствени амбиции бяха западноиндийски ресторанти за вкъщи, бутици, барове за плодови сокове, шивачници или може би намиращият се наблизо театър „Аполо“, шумотевицата от автомобили, камиони и пешеходци — рязък оркестър, който изобщо не му пречеше. При топло време държеше прозореца отворен, докато не можеше повече да понася праха. Онова, което избягваше, беше тишината. Беше му писнало от нея по време на рехабилитацията, където не му позволяваха да слуша музика или да гледа телевизия, защото главата му трябваше да е пълна само с признанията на пияници и наркомани, и неговите собствени натрапчиви мисли и спомените за откровени до неудобство разговори с Нанси.

Стана от стола и вдигна напоената с мазнина и горчица картонена чиния, салфетката и празната бутилка „Шарпс“. Кухнята беше само на шест крачки, малкият прозорец над умивалника му разкриваше изглед към бетон, покрит с изкуствена трева, алуминиеви маси и столове, заобиколени с телена ограда — това се рекламираше като задния двор на кооперацията.

Компютърът му стоеше на плота и той прочете клюкарската колонка от сутринта — беше я запазил на десктопа, решен да открие кой стои зад нея и след това да направи нещо на кучия син или кучката, нещо, което да промени подредбата на телесните им части за постоянно.

Нито един инструмент за разследване, който познаваше, не свърши работа обаче. Можеше да рови из Гугъл за „Готам те пипна!“ до припадък, но нищо от нещата, които изскачаха, не му казваше нещо, което вече не знаеше. Беше безполезно да се опитва да намери колумниста чрез рекламните агенции, които плащаха да се пробутват храни, алкохол, книги, електроника, филми и телевизионни предавания. Нямаше модел, а само потвърждението, че милиони фенове са зависими от една шибана колонка с клюки, която тази сутрин бе поставила най-лошата случка в живота на Марино на централно място.

Телефонът му иззвъня.

Беше детектив Майк Моралес.

— Какво има? — попита Марино.

— Копаене на данни, брато — отговори Моралес по своя бавен мързелив начин.

— Не съм ти брато. Не си хаби лайняните рапърски приказки по мен.

На Моралес номерът в живота беше да се представя за полузаспал, отегчен и надрусан с успокоителни или обезболяващи, в което Марино се съмняваше, но от друга страна не знаеше със сигурност. Зад неопределеността на Моралес се криеше всъщност снобско копеле, учило в „Дартмът“, а след това в „Джон Хопкинс“, където беше завършил медицинското училище, но бе решил, че предпочита да е един от най-добрите нюйоркски полицаи, което Марино не приемаше за чиста монета. Никой, който би могъл да е лекар, няма да се натиска да става ченге, нали така?