Тес Геритсън - Хирургът

— Чувам, че бързо се подобрявала — продължи Джейн.

— Възстановява се чудесно след операцията.

— Ами той… Хойт…

— Не. Не е успял да изреже нищо. Пристигнала си точно преди да го направи.

Младата жена се отпусна назад с видимо облекчение.

— Сега отивам в „Пилгрим“ да я видя — обяви той.

— А какво следва после?

— После се връщаш при нас на работа, за да започнеш да отговаряш на проклетия си телефон.

— Не, имах предвид какво става между теб и Кордел?

Мур направи пауза и отмести поглед към прозореца, където слънчевата светлина озаряваше вазата с кремове, сякаш възпламенявайки венчелистчетата им.

— Не знам.

— Маркет все още ли ти създава проблеми по този повод?

— Предупреди ме да не се забърквам с нея. И е прав. Не трябваше да го правя. Но не можах да се сдържа. Това ме кара да се питам дали…

— В крайна сметка все пак не си свети Томас, а?

Мур се засмя тъжно и кимна.

— Няма нищо по-скучно от съвършенството, Мур.

Той въздъхна.

— Налага се да направя избор, който никак не е лесен.

— Важният избор никога не е лесен.

Томас размишлява няколко секунди над казаното.

— Може би изобщо не става дума за моя избор — рече най-накрая той, — а за нейния.

Вече беше тръгнал да излиза, когато Ризоли извика след него:

— Би ли предал на Кордел нещо от мен?

— Какво да й кажа?

— Следващия път да се цели по-високо.

„Не знам какво ще стане нататък.“

Караше на изток към Бостън с отворен прозорец и въздухът му се струваше много по-хладен в сравнение с последните седмици. Беше резултат от нахлулия през нощта фронт от Канада и през това свежо утро градът миришеше на чисто. Мислеше за Мери, скъпата си Мери, и за всичко, което щеше да свързва завинаги с нея. Двайсет години брак с всичките неизброими спомени. Прошепнатите думи късно нощем, шегите помежду им, свързващата ги история. Да, точно така — история. Бракът се изгражда от такива дребни неща като прегорени вечери и среднощно плуване, но именно тези дреболии свързват в едно два живота. Бяха преживели почти цялата си младост заедно и заедно бяха достигнали зрелостта. Миналото не принадлежеше на никоя друга жена, освен на Мери.

Празнотата беше в бъдещето му.

„Не знам какво ще стане нататък. Знам обаче какво би ме направило щастлив. И мисля, че и аз бих могъл да я направя щастлива. Може ли да молим за по-голяма благословия от тази в този момент на живота си?“

С всяка следваща миля се освобождаваше от още един пласт несигурност. Когато най-накрая излезе от колата си пред болницата „Пилгрим“, Мур вървеше със сигурната крачка на човек, който знае, че е направил правилния избор.

Взе асансьора до петия етаж, регистрира се в стаята на сестрите и тръгна по дългия коридор към стая 523. Почука леко и влезе.

До леглото на Катрин седеше Питър Фалко.

Тази стая, като стаята на Ризоли, ухаеше на цветя. Утринната светлина нахлуваше през прозореца и къпеше леглото и жената в него в златисто сияние. Тя спеше. Над главата й бе надвиснало окаченото на системата шише и физиологичният разтвор блестеше като капчици течен диамант, които се стичаха по тръбичката във вената й.

Мур застана срещу Фалко и двамата мъже дълго време не проговориха.

Лекарят се наведе, за да целуне Катрин по челото. После се изправи и срещна погледа на Томас.

— Грижи се за нея.

— Ще се грижа.

— А аз ще следя това — отвърна Фалко и излезе от стаята.

Мур зае мястото му на стола до леглото на Катрин и се пресегна към ръката й. Поднесе я благоговейно към устните си. А след това повтори тихо:

— Ще се грижа.

Томас Мур беше от хората, които спазват обещанията си, щеше да изпълни и това.

В килията ми е студено. Вън духа силен февруарски вятър и ми казаха, че отново е завалял сняг. Седя на койката си, увил одеяло около раменете си, и си спомням как прекрасната горещина ни бе обгръщала като пелерина, докато се разхождахме по улиците на Левадия. На север от гръцкия град има два извора, известни в древността като Лета и Мнемозина. Забрава и Памет. Пихме и от двата извора, ти и аз, а после заспахме под пъстрата сянка на една маслинова горичка.

Мисля за това сега, защото този студ не ми харесва. От него кожата ми изсъхва и се пука, колкото и крем да мажа, не мога да се справя с ефекта от зимата. Сега утеха ми носи единствено живият спомен за горещината, за това как двамата с теб се разхождахме из Левадия, а напечените от слънцето камъни топлеха сандалите ни.