Тес Геритсън - Хирургът

„Тук ли е той? Дали не ме чака в съседната стая?“

Боже, трябваше да бъде с бронирана жилетка. Но не беше очаквала това.

Потта се стичаше между гърдите й, попиваше в спортния й сутиен. Забеляза телефон на стената. Тръгна към него и вдигна слушалката. Нямаше сигнал. Нямаше как да повика помощ.

Остави слушалката да виси и се отправи странично към вратата. Погледна в съседната стая и видя дневна, износен диван, няколко стола.

Къде беше Хойт? Къде?

Влезе в дневната. Някъде по средата изписка от уплаха, когато пейджърът й завибрира. По дяволите. Изключи го и продължи нататък.

Във фоайето спря.

Входната врата зееше.

Напуснал е къщата.

Излезе на верандата. Докато комарите бръмчаха около главата й, Ризоли огледа предния двор, погледът й премина нататък към черния път, където беше паркирала колата си, към високата трева и близката горичка. Прекалено много места за криене. Докато беше блъскала като глупав бик по задната врата, той се беше измъкнал през предната и беше избягал в гората.

Кордел е в къщата. Намери я.

Върна се вътре и заизкачва припряно стълбата. В стаите на горния етаж беше горещо и задушно и от нея течаха реки от пот, докато претърсваше трите спални, банята, стенните гардероби. Кордел не беше тук.

Боже, щеше да се задуши тук.

Слезе по стълбите и косъмчетата на тила й настръхнаха от царящата наоколо тишина. Изведнъж разбра, че Кордел е мъртва. Че онова, което беше чула от хамбара, е бил предсмъртният й вик, последният звук, излязъл от едно умиращо гърло.

Върна се в кухнята. През прозореца над мивката виждаше спокойно хамбара.

„Видял ме е как вървя през тревата, как приближавам към хамбара. Видял ме е да отварям вратата. Знаел е, че ще открия мерцедеса. Разбрал е, че времето му изтича. Затова е довършил започнатото. И е избягал.“

Хладилникът издрънча няколко пъти и замълча. Чуваше ударите на сърцето си — напомняха й барабанен бой.

Обърна се и видя вратата към мазето. Единственото място, което не беше претърсила.

Отвори вратата, посрещна я мрак. О, как само мразеше това — да напусне светлината, да слезе надолу по тези стълби, където, както знаеше, я очакваше ужасяваща сцена. Не искаше да прави това, но знаеше, че Кордел трябва да е някъде там долу.

Бръкна в джоба си и извади малкото си фенерче. Водена от тесния му лъч, слезе едно стъпало надолу, после — още едно. Въздухът ставаше по-хладен и по-влажен.

Подуши кръв.

Нещо докосна лицето й и тя отскочи стреснато назад. Изпусна с облекчение въздуха в гърдите си, когато си даде сметка, че това е най-обикновена верижка за светване на лампата, която се люлееше над стълбището. Протегна ръка нагоре и я дръпна. Не се случи нищо.

Явно трябваше да се задоволи със светлината от фенерчето си.

Насочи отново лъча му към стълбите, по които слизаше, като държеше оръжието близо до тялото си. След задуха горе въздухът тук изглеждаше почти мразовит, така че потта по гърба й се вледени.

Стигна последното стъпало и стъпи върху добре набита пръст. Тук беше дори още по-хладно, а миризмата на кръв — по-силна. Въздухът беше по-влажен и някак по-плътен. И беше тихо, толкова тихо. Неподвижно като смъртта. Най-силният звук беше собственото й дишане, от влизащия и излизащия от дробовете й въздух.

Описа дъга с лъча и едва сдържа вика си, когато видя отражението си. Стоеше с насочено оръжие, с биещо като чук сърце, докато оглеждаше какво бе отразило светлината.

Стъклени буркани. Големи аптекарски буркани, наредени на една полица. Не беше необходимо да се вглежда в съдържанието им, за да разбере какво има в тях.

Неговите сувенири.

Всеки от шестте буркана имаше етикет с име. Жертвите бяха повече, отколкото мислеха.

Последният беше празен, но името на етикета вече беше написано — съдът беше готов и само очакваше наградата. Най-голямата от всички награди.

Катрин Кордел.

Ризоли се обърна рязко, лъчът на фенерчето й описа зигзагообразна линия из мазето, пробягвайки покрай масивни стълбове и поддържащи основите камъни, като спря внезапно в един от далечните ъгли. Стената беше оплискана с нещо черно.

Кръв.

Раздвижи лъча и той падна право върху тялото на Кордел, със завързани с лейкопласт китки и глезени за леглото. На хълбока й блестеше кръв, прясна и незасъхнала. На едното бяло бедро се виждаше самотен ален отпечатък от пръст, където Хирургът го беше натиснал с ръкавицата си, сякаш за да остави там своя печат. Табличката с хирургически инструменти стоеше все така до леглото — асортиментът от сечива на мъчителя.