Тес Геритсън - Хирургът

Ръката стисна скалпела. Острието натисна отново надолу към корема й и нова кръв закапа и потече отстрани по хълбока й. Почти обезумяла, тя потисна инстинкта, който я караше да трепне, да извика. Вместо това продължи да говори, гласът й беше силен и уверен, сякаш тя беше тази, която държеше скалпела.

— Той ми разказа за теб. Не го знаеше, нали? Каза, че не можеш дори да говориш с жена, такъв страхливец си. Той трябвало да ти ги изнамира.

— Лъжкиня.

— Ти не представляваше нищо за него. Само паразит. Червей.

— Лъжкиня.

Острието потъна в кожата й и колкото и да се съпротивляваше, от гърлото й се изтръгна стон. „Няма да победиш, копеле. Защото вече не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо.“

Очите на Катрин горяха с предизвикателството на обречените, докато той направи втория разрез.

Ризоли оглеждаше редиците от готови смеси за кекс и се питаше колко от кутиите бяха заразени с хранителни бактерии — „Хобс фууд март“ беше от този тип бакалии — тъмна и мухлясала, истинско семейно магазинче, ако си представите семейството, „майката и таткото“, като двама злобари, които продават развалено мляко на учениците. „Таткото“ беше Дийн Хобс, стар янки с подозрителен поглед, който спря, за да огледа монетите на своя клиент, преди да ги приеме. Сърдито подаде рестото от две пенита, после с трясък затвори касата.

— Изобщо не държа сметка кой използва банкоматите — каза той на Ризоли. — Монтира го банката, за удобство на клиентите ми. Аз нямам нищо общо с тази работа.

— Сумата е била изтеглена през май. Двеста долара. Имам снимка на мъжа, който…

— Както казах на онова щатско ченге, това е станало през май. Сега е август. Мислите ли, че ще помня някакъв клиент, идвал преди толкова време?

— Щатската полиция била ли е тук?

— Тази сутрин, задавайки същите въпроси. Вие, ченгетата, не разговаряте ли помежду си?

Значи трансакцията през банкомат вече беше проследена не от бостънската, а от щатската полиция. По дяволите, губеше си времето тук.

Погледът на мистър Хобс внезапно се насочи към юношата, който оглеждаше сладкишите.

— Хей, смяташ ли да плащаш за сникърса?

— Ъъъ… да.

— Тогава го извади от джоба си, а?

Момчето върна десертното блокче на рафта и се измъкна от магазина.

— Този вечно създава проблеми — изръмжа Дийн Хобс.

— Познаваш ли това хлапе? — попита Ризоли.

— Познавам си хората.

— Ами останалите си клиенти? Познаваш ли повечето от тях?

— Ти хвърли ли бегъл поглед на града?

— Набързо.

— Е, набързо хвърленият бегъл поглед е достатъчен, за да разбереш що за градче е Лидия. Хиляда и двеста човека. Няма кой знае какво да се види.

Джейн извади снимката на Уорън Хойт. Снимка за шофьорската му книжка, направена преди две години, беше най-доброто, до което успяха да се доберат. Той гледаше право към обектива, мъж със слабо лице, късо подстригана коса и странна усмивка. Макар Дийн Хобс вече да я беше видял, пак му я показа.

— Името му е Уорън Хойт.

— Да, видях я. Щатската полиция ми я показа.

— Разпознавате ли го?

— Не го познах тази сутрин. Не го разпознавам и сега.

— Сигурен ли сте?

— Не звуча ли сигурно?

Да, така звучеше. Звучеше като човек, който никога не си променя мнението за нищо.

Звънна камбанка от отварянето на врата и влязоха две тийнейджърки, летни блондинки с дълги боси загорели от слънцето крака и къси шорти. Вниманието на Дийн Хобс моментално се насочи към тях, докато те тръгнаха към мрачния заден край на магазина, като се смееха за нещо.

— Определено са пораснали — прошепна учудено той.

— Мистър Хобс.

— А?

— Ако видите мъжа от снимката, искам да ми се обадите незабавно. — Подаде му визитката си. — Можете да се свържете с мен по всяко време на денонощието. По пейджър или мобилен телефон.

— Да, да.

Момичетата се приближиха към касата с пакет чипс и стек от шест диетични пепси-коли. Стояха в неосъзнатото си тийнейджърско величие, зърната на гърдите им напираха изпод блузките им без ръкави. Дийн Хобс си пълнеше очите до насита и Ризоли се запита дали вече беше забравил за присъствието й.

„Историята на моя живот. Влизат хубави момичета и изведнъж ставам невидима.“

Излезе от бакалията и се върна при колата си. Краткият й престой под слънцето я беше превърнал в пещ, затова отвори вратата и изчака да се проветри. На главната улица на Лидия нищо не помръдваше. Видя бензиностанция, железария и кафене, но нито един човек. Горещината беше прогонила всички вътре и тя чуваше шума на климатиците от двете страни на улицата. Дори в малките градчета на Америка никой вече не излизаше навън в жегата, разчитайки на ветрилото си. Чудото на климатика беше направило от верандата явление от миналото.