Тес Геритсън - Хирургът

„Ще бъда“ — обещаваха очите й.

Отлепването на лейкопласта й причини болка. Остана да лежи абсолютно пасивно, оставяйки го да пъхне сламка в устата й. Отпи алчно, но това беше като капка в морето на фона на пожара на жаждата. Отпи отново и се закашля, а безценната вода потече навън.

— Не мога… не мога да пия легнала — рече задъхано тя. — Моля те, остави ме да седна. Моля те.

Той остави чашата и я загледа изучаващо — очите му бяха като бездънни черни ями. Видя жена, която може всеки момент да загуби съзнание. Жена, която трябваше да бъде посъживена, ако искаше да изпита пълното удоволствие от ужаса й.

Започна да реже лейкопласта, който задържаше дясната й китка за леглото.

Сърцето й биеше толкова силно. Катрин си помисли, че той сигурно щеше да го види как гръдната й кост се издува при всеки удар. Лейкопластът на дясната й китка падна пръв и ръката й остана да лежи безсилно. Младата жена не помръдна, не напрегна нито едно мускулче.

Последва безкрайно мълчание. „Хайде. Отрежи лейкопласта и на лявата ми ръка. Отрежи го!“

Прекалено късно си даде сметка, че е затаила дъх и той го е забелязал. С отчаяние чу звука от отлепването на ново парче лейкопласт от ролката. „Сега или никога.“

Посегна наслуки към табличката с инструменти и чашата с вода полетя, ледените кубчета изтракаха на пода. Пръстите й обхванаха нещо метално. Скалпелът ли?

В мига, в който той се хвърли към нея, тя изви скалпела и усети как острието срещна плътта.

Той се отдръпна рязко, виейки, и се хвана за дланта.

Катрин се изви настрани, прокара скалпела по лейкопласта, който държеше лявата й китка. И другата й ръка беше свободна!

Изправи се в леглото и зрението й изведнъж се замъгли. Един ден без вода беше отслабил силите й и тя се напрегна, за да се фокусира, за да насочи острието към лейкопласта около десния си глезен. Сряза го, без да вижда и усети болка. Един силен ритник и глезенът й беше свободен.

Посегна към последния лейкопласт.

Тежкият ретрактор се стовари в слепоочието й, толкова брутално, че тя видя звезди посред бял ден.

Вторият удар засегна бузата й, чу се пукване на кост.

Не помнеше как изтърва скалпела.

Когато дойде отново на себе си, лицето й пулсираше силно и не виждаше с дясното си око. Опита да размърда крайници и установи, че китките и глезените й отново са завързани за леглото. Но все още не беше сложил лейкопласт на устата й, все още не я беше накарал да мълчи.

Беше се надвесил над нея. Видя петната по ризата му. „Неговата кръв — осъзна тя с животинско задоволство. Неговата плячка бе отвърнала и му беше пуснала кръв. — Не може да ме победи толкова лесно. Той се храни със страх, затова няма да му покажа никакъв страх.“

Той взе скалпел от табличката и се приближи. Макар сърцето й да блъскаше в гърдите, Катрин лежеше абсолютно неподвижно, без да отделя погледа си от очите му. Предизвикваше го, подиграваше го. Вече знаеше, че смъртта й е неизбежна и с приемането на този факт дойде освобождението. Куражът на обречения. В продължение на две години бе изпитвала страх като криещо се животно. В продължение на две години беше позволила на призрака на Андрю Капра да управлява живота й. Повече нямаше да го позволи.

„Давай, режи ме. Но няма да победиш. Няма да ме видиш да умирам сломена.“

Той допря острието в корема й. Мускулите й се стегнаха неволно. Той чакаше да види страх върху лицето й.

Но видя само предизвикателство.

— Не можеш да го направиш без Андрю, а? — рече тя. — Дори не можеш да го вдигнеш сам. Андрю трябваше да чука. А ти можеше само да го гледаш.

Той натисна острието, боцкайки кожата й. Независимо от болката, дори когато се появиха първите капки кръв, тя не отдели погледа си от очите му, без да показва страх, отказвайки да му достави търсеното удоволствие.

— Не можеш даже да изчукаш една жена, нали? Не, твоят герой Андрю трябваше да го прави. А той също беше неудачник.

Скалпелът се поколеба. Повдигна се. Видя го на мъждивата светлина как увисна във въздуха.

„Андрю. Ключът е Андрю, човекът, когото боготвори. Неговият бог.“

— Неудачник. Андрю е неудачник — додаде тя. — Знаеш защо дойде да ме види през онази нощ, нали? Дойде да ме моли.

— Не.

Гласът му беше едва чуващ се шепот.

— Помоли ме да не го застрелвам. Умоляваше ме. — Младата жена се засмя, рязък и стряскащ звук в това мрачно място на смъртта. — Беше жалка картина. Ето какво представляваше Андрю, твоят герой. Умоляваше ме да му помогна.