Тес Геритсън - Хирургът

Чу звънчето, известяващо затварянето на вратата на бакалията, и видя как двете момичета тръгнаха лениво по огряната от слънцето улица — това бяха единствените движещи се същества. В този момент Ризоли видя как пердетата на един прозорец се дръпнаха леко настрани. Хората забелязваха разни неща в малкия град. И определено забелязваха красивите млади жени.

Дали щяха да забележат, ако някоя от тях изчезне?

Затвори вратата на колата и се върна в бакалията.

Мистър Хобс беше до отдела със зеленчуците и хитро прикриваше свежите марули отзад в хладилника, за да изкара отпред поувехналите.

— Мистър Хобс?

Той се обърна.

— Пак ли вие?

— Още един въпрос.

— Не означава, че имам отговор.

— В този град живеят ли жени от азиатски произход?

Такъв въпрос той определено не беше очаквал, затова просто я изгледа неразбиращо.

— Какво?

— Например китайка или японка? Или пък индианка?

— Имаме две-три чернокожи семейства — отвърна той, сякаш те можеха да свършат работа.

— Търси се жена, която може би е изчезнала. Дълга черна коса, много права, под раменете.

— И казвате, че е от Изтока?

— Или евентуално индианка.

Той се засмя.

— По дяволите, не мисля, че тя е от някоя от тези категории.

Тези думи изостриха вниманието на Ризоли. Мъжът се беше обърнал отново към хладилника, за да пренареди по-старите тиквички върху по-пресните.

— Коя е тя , мистър Хобс?

— Не е от Изтока, това е сигурно. Не е и индианка.

— Познавате ли я?

— Виждал съм я тук, един-два пъти. Дава под наем за през лятото старата ферма Стърдий фарм. Високо момиче. Не чак толкова хубаво.

Да, несъмнено щеше да забележи, ако имаше такова нещо.

— Кога я видяхте за последен път?

Той се обърна и извика:

— Хей, Маргарет!

Вратата към някакво задно помещение се отвори и се появи съпругата на мистър Хобс.

— Какво?

— Не закара ли доставка в Стърдий миналата седмица?

— Да.

— Онова момиче там добре ли ти изглеждаше?

— То ми плати.

— Виждали ли сте я оттогава, мисис Хобс? — попита Джейн.

— Не съм имала повод.

— Къде се намира тази Стърдий фарм?

— В посока Уест форк. На края на пътя.

Ризоли погледна към пейджъра си, който изписука.

— Може ли да използвам телефона ви? — попита тя. — Батерията на мобилния ми телефон току-що падна.

— Нали не е междуградски?

— Бостън.

Домакинът изпухтя и насочи вниманието си отново към тиквичките.

— Платеният телефон е отвън.

Като проклинаше наум, Джейн излезе отново на жегата, намери платения телефон и пусна монети в отвора.

— Детектив Фрост.

— Изпрати ми сигнал по пейджъра.

— Ризоли? Какво правиш в Западен Масачузетс?

За свой ужас разбра, че той знаеше местонахождението й, благодарение на дисплея на телефона.

— Направих си малка разходка с автомобил.

— Все още работиш по случая, нали?

— Просто задавам няколко въпроса. Не е кой знае какво.

— По дяволите, ако… — Фрост понижи рязко глас. — Ако Маркет разбере…

— Нали няма да му кажеш?

— Естествено. Но ти се връщай тук. Той те търси и е в ужасно настроение.

— Трябва да проверя още едно място тук.

— Чуй ме, Ризоли. Остави това или ще провалиш и последните си шансове в този отдел.

— Нима не си разбрал? Вече съм ги провалила! Вече съм бита карта! — Премигвайки, за да задържи напиращите сълзи, младата жена се обърна и се загледа тъжно към пустата улица, където във въздуха се носеше прах, подобна на гореща пепел. — Той е единственото, което имам сега. Хирургът. Нищо друго не ми е останало, освен да го спипам.

— Щатските вече са ходили там. Върнаха се с празни ръце.

— Знам.

— Какво тогава правиш там?

— Задавам въпросите, които те не са задали.

Затвори телефона.

После влезе в колата си и потегли, за да намери чернокосата жена.

Стърдий фарм беше единствената къща в края на дълъг черен път. Беше стара постройка с лющеща се бяла боя и веранда, провиснала в средата под тежестта на натрупаните дърва за горене.

Ризоли поседя малко в колата, прекалено уморена, за да излезе навън. И прекалено деморализирана от онова, в което се беше превърнала някога обещаващата й кариера — да седи сама на този черен път, да размишлява колко е безполезно да изкачва тези стъпала и да чука на тази врата. Да разговаря с някаква смутена жена, която по една случайност имаше черна коса. Сети се за Ед Гейгър, друго бостънско ченге, което един ден също беше паркирало колата си на някакъв черен път и беше решило, на четирийсет и девет години, че това е краят и на неговия път. Ризоли беше първият детектив, пристигнал на мястото. И докато останалите полицаи стояха край автомобила с опръскано с кръв предно стъкло, клатеха глави и говореха с тъжен шепот за бедния Ед, тя не беше изпитала почти никаква симпатия към ченгето, което се бе поддало на емоциите си дотам, че да си пръсне мозъка.