Тес Геритсън - Хирургът

„О, боже. Можела съм да те спася само ако бях пристигнала няколко минути по-рано…“

Побесняла от гняв, Джейн придвижи лъча на фенерчето си нагоре по опръскания с кръв торс на Катрин, и го спря на шията й. Не видя зееща рана, не видя никакъв фатален разрез.

Внезапно светлината потрепна. Не, това не беше светлината, движеше се гръдният кош на Катрин!

„Все още диша.“

Ризоли дръпна лейкопласта от устата на лекарката и усети топлия й дъх в дланта си. Клепачите на Кордел потрепериха.

Да!

Заедно с триумфа обаче усети, че нещо не е наред. Нямаше време да мисли за това. Трябваше да измъкне Кордел оттук.

Стисна фенерчето между зъбите си и преряза бързо лейкопласта на китките й. Опита се да намери пулса й и го усети — беше слаб, но важното беше, че го има.

Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е както трябва. Дори след като насочи вниманието си към десния глезен на Катрин, а после — и към левия, в главата й звучаха тревожни сигнали. И тогава разбра защо.

Онзи вик. Беше чувала вика на Катрин през целия си път от хамбара до къщата.

Но я завари със залепена с лейкопласт уста.

„Махнал е лепенката. Искал е да изпищи. Искал е да я чуя.“

Капан.

Ръката й политна моментално към пистолета, който беше оставила на леглото. Но така и не успя да стигне до него.

Нещо тежко се стовари върху слепоочието й толкова силно, че тя се просна по лице върху пръстения под. Веднага опита да се надигне на четири крака.

Вторият удар я порази в хълбока. Чу пукане на ребра и въздухът излетя със свистене от гърдите й. Тя се търколи по гръб, болката беше толкова ужасяваща, че не беше в състояние да си поеме въздух.

Помещението се освети, единствената крушка беше някъде високо над нея.

Той стоеше над нея, лицето му изглеждаше черно на фона на светлината. Хирургът оглеждаше новата си плячка.

Джейн се завъртя на здравата си страна и опита да се отблъсне от пода.

Той ритна ръката, на която се беше опряла, и тя се сгромоляса отново по гръб, удряйки счупените си ребра. Ризоли извика от болка, неспособна да помръдне. Дори когато той се надвеси над нея.

Ботушът му се стовари върху китката й, премазвайки я към земята.

Тя изпищя.

Той посегна към табличката с инструменти и сграбчи един от скалпелите.

„Не. Боже, не.“

Хирургът клекна, все така затискайки китката й с ботуш, и вдигна скалпела. Описа безмилостна дъга към отворената й длан.

Този път писъкът беше пронизителен, когато стоманата проникна през плътта й и я прониза, приковавайки я към пода.

Взе друг скалпел от табличката. Грабна дясната й ръка и я опъна, за да изпъне лакътя й. Настъпи китката. Отново вдигна скалпела. Отново замахна с него и проби плътта и земята под нея.

Този път викът беше по-слаб. Сломен.

Той се изправи и я огледа за кратко, така както колекционерът се възхищава на ярката нова пеперуда, която бе забол с карфица на дъската.

Взе трети скалпел от табличката с инструменти. С две разпънати по този начин и приковани към пода ръце, Джейн можеше само да гледа и да очаква следващата му стъпка. Той мина зад нея и клекна. Сграбчи косата на тила й и дръпна главата й назад, силно и рязко, изпъвайки врата й. Тя гледаше право нагоре към него и лицето му отново представляваше тъмен овал. Черна дупка, поглъщаща светлината. Младата жена усещаше пулсиращите на врата си сънни артерии с всеки удар на сърцето. Кръвта беше жива и течеше по вените и артериите й. Запита се колко време щеше да остане жива, след като острието му свършеше работата си. Дали смъртта щеше да бъде постепенно потъване в мрак. Виждаше, че е неизбежна. Беше живяла винаги като боец, беше се съпротивлявала срещу поражението, но ето че сега я бяха победили. Гърлото й беше оголено, шията й бе извита нагоре. Виждаше блясъка на острието и затвори очи, когато усети допира му в кожата си.

„Боже, нека да стане бързо.“

Чу го как си пое въздух, усети как внезапно я стисна по-силно за косата.

Изстрелът я шокира.

Клепачите й се отвориха. Той бе все така коленичил над нея, но вече не я стискаше за косата. Скалпелът се изплъзна от ръката му. Нещо топло закапа по лицето й. Кръв.

Не нейната, а неговата.

Той падна назад и изчезна от полезрението й.

Вече примирила се с неизбежната смърт, Ризоли лежеше, зашеметена от перспективата да живее. Опита се да проумее изведнъж всички детайли. Виждаше как крушката се полюлява като ярка луна на връв. По стената се движеха сенки. Обърна глава и видя как ръката на Катрин Кордел се отпусна немощно отново на леглото.