Тес Геритсън - Грешникът

— Да.

— И?

— Не видях нищо.

Коли сви рамене.

— Може да е била подложена на лечение. В такъв случай в биопсията няма да бъдат открити бацили.

— Затова идвам при теб. Без активно заболяване, без бацили, които да идентифицирам, нямам представа как да поставя диагнозата.

— Нека да видя рентгеновите снимки.

Мора й подаде големия плик. Д-р Коли ги занесе до светлия екран на стената. В този офис, натъпкан с мостри от миналото — черепи, стари книги и снимки, правени в продължение на няколко десетилетия — светлият екран се открояваше ярко с модерния си вид. Коли огледа рентгеновите снимки и най-сетне намести една от тях на екрана.

Беше снимка на черепа отпред. Под обезобразените меки тъкани костните структури на лицето бяха останали недокоснати и сияеха с мека светлина на тъмния фон. Коли изучава известно време снимката, после я свали и сложи друга, с изображение на черепа в профил.

— А. Ето ги — прошепна тя.

— Какво?

— Виждаш ли тук, където би трябвало да бъде предният носен шип? — Прокара пръст надолу, където трябваше да бъде извивката на носа. — Виждаме напреднала костна атрофия. Всъщност става дума за почти пълно заличаване на носния шип. — Приближи се до полицата с черепи и взе един от тях. — Ето, сега ще ти покажа един пример. Този череп е изваден от средновековно гробище в Дания. Бил погребан на изолирано място, далеч извън църковния двор. Тук възпалителните промени са унищожили толкова много костна тъкан, че там, където би трябвало да бъде носът, зее само една дупка. Ако сварим меките тъкани на твоята жертва там… — посочи рентгеновите снимки, — черепът й ще изглежда почти като този.

— Това не е ли направено след настъпването на смъртта? Възможно ли е носният шип да е бил откъртен при изрязването на тази част от лицето?

— То не би могло да обясни сериозността на промените, които виждам на тази рентгенова снимка. И има още. — Остави черепа и посочи снимката. — Наблюдаваме атрофия и разтапяне на челюстната кост. Процесът е толкова активен, че горните предни зъби са се разклатили и са изпадали.

— Предположих, че за зъбите й не са били полагани достатъчно стоматологични грижи.

— Това може да е допринесло за уврежданията, но тук има нещо друго. Нещо повече от напреднало заболяване на венците. — Д-р Джули Коли погледна посетителката си. — Направихте ли другите рентгенови снимки, които те посъветвах?

— В плика са. Направихме снимките, които предложи, за да осигурим по-добра видимост на нужните точки на челюстта.

Коли извади останалите снимки от плика. Закачи на светлия екран тази, която показваше носните кухини. Известно време не каза нищо, загледана като хипнотизирана в образа.

— От години не съм виждала такъв случай — прошепна учудено тя.

— В такъв случай рентгеновите снимки са диагностични?

Д-р Коли сякаш се отърси от транс. Обърна се и вдигна черепа от бюрото си.

— Ето — започна тя, като го обърна с темето надолу, за да покаже костите на твърдото небце. — Виждаш ли образувалите се дупчици и атрофията на алвеоларния процес на максилата? Възпалението е разяло костта. Венците са се отдръпнали толкова силно, че корените са се оголили и зъбите са паднали. Но атрофията не спира тук. Възпалението продължава да разяжда костта, разрушавайки не само небцето, но и носната мида. Лицето е било буквално ядено отвътре, докато твърдото небце се е перфорирало и деформирало.

— Колко ли е била обезобразена тази жена?

Коли се обърна и се вгледа в рентгеновата снимка на Дамата с плъховете.

— Ако живеехме в Средновековието, щеше да се е превърнала в нещо ужасяващо.

— Значи това е достатъчно да направиш диагнозата?

Д-р Коли кимна.

— Тази жена със сигурност е имала болест на Хансен.

Името звучеше безобидно за хората, които не знаеха какво означава. Болестта обаче имаше и друго название, название, което пробуждаше древен ужас: проказа. То извикваше в ума образи на покрити с дълги роби парии, криещи лицето си, на избягваните и будещи съжаление, просещи милостиня. За камбанките на прокажените, предупреждаващи нищо неподозиращите хора за приближаването на чудовище.

Тези чудовища бяха просто жертва на микроскопичния нападател Mycobacterium leprae, бавно растящ бацил, който обезобразява своя гостоприемник, когато се размножава, разкъсвайки кожата с множество грозни възелчета. Бактерията унищожава нервите, водещи към стъпалата и дланите, така че жертвата престава да усеща болка, не се отдръпва при нараняване, в резултат на което крайниците стават податливи на изгаряния, травми и инфекции. С годините осакатяването се задълбочава. Възелчетата се удебеляват, носната кост се разрушава. Пръстите на ръцете и краката, след многобройни наранявания, започват да се разпадат. А когато най-накрая умре, страдащият от болестта е погребван извън църковния двор, прокуден колкото може по-далеч от неговите стени.