Тес Геритсън - Грешникът

— Защо питате все за гаджета? — възкликна Лорън.

Ризоли не виждаше начин да не им каже истината.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но малко преди да бъде убита, Камий е родила. Бебето е умряло при раждането.

Погледна отново към братята.

И двамата я гледаха с еднакво изумление.

Единственият звук, който се чуваше в стаята през следващите няколко секунди, беше идващият откъм морето вятър, който се блъскаше в прозорците.

— Вие не четете ли вестници? — попита Лорън. — За всички ужасии, които правят свещениците? Тя живя в манастир през последните две години! Под техния надзор, под тяхната власт. Би трябвало да говорите с тях.

— Вече разпитахме единствения свещеник, който е имал достъп до манастира. Той ни даде доброволно ДНК. В момента го изследват.

— Значи все още не знаете дали бащата не е той. Защо тогава ни притеснявате с тези въпроси?

— Бебето трябва да е било заченато някъде през март, мисис Мажин. Месецът, когато е дошла тук за погребението.

— И вие мислите, че това се е случило тук ?

— Къщата ви е била пълна с гости.

— И какво очаквате да направя? Да се обадя на всеки мъж, който ни е посетил през тази седмица? „О, между другото, случайно да си спал с доведената ми дъщеря?“

— Разполагаме с ДНК на бебето. С ваша помощ бихме могли да идентифицираме бащата.

Лорън скочи от стола си.

— Искам да напуснете веднага.

— Доведената ви дъщеря е мъртва. Не искате ли да открием убиеца й?

— Търсите го не където трябва. — Тръгна към вратата и извика: — Мария! Можеш ли да изпратиш полицаите?

— ДНК ще ни даде отговора, мисис Мажин. Само с вземането на няколко проби от слюнка бихме могли да отхвърлим всички неверни подозрения.

Лорън се обърна към Джейн.

— В такъв случай започнете със свещениците. И оставете семейството ми на мира.

Ризоли влезе в колата и затвори вратата. Докато Фрост оставяше двигателя да загрее, тя се взря в къщата, спомняйки си колко се бе впечатлила, когато я видя за първи път.

Преди да срещне хората вътре.

— Сега знам защо Камий е напуснала дома си — рече тя. — Представи си какво е да пораснеш в тази къща. С тези братя. С тази втора майка.

— Струва ми се, че се разстроиха много повече от нашите въпроси, отколкото от смъртта на момичето.

Докато минаваха между гранитните колони Джейн хвърли прощален поглед назад към къщата. Представи си едно момиче, което се носи като дух из просторните й помещения. Момиче, иронизирано от втората си майка, пренебрегвано от втората си майка. Момиче, чиито надежди и мечти са осмивани от хората, които би трябвало да го обичат. „Всеки ден в тази къща е носел поредния тежък удар за душата ти, по-болезнен от болката на замръзналите ти крака, когато си ходила боса по снега. Искала си да се доближиш до Бог, да познаеш безусловната топлина на Неговата любов. Заради това те са ти се присмивали, или са те съжалявали, или са ти обяснявали, че мястото ти е в кабинета на психиатъра. Нищо чудно, че манастирските стени са ти се сторили толкова гостоприемни.“

Ризоли въздъхна и се обърна към пътя.

— Да се прибираме — каза тя.

— Тази диагноза ме озадачи — каза Мора.

Подреди поредица от цифрови снимки върху масата на конферентната зала. Четиримата й колеги дори не трепнаха при вида им, защото в лабораторията за аутопсии бяха виждали далеч по-ужасяващи гледки от изгризаната от плъхове кожа и възпалените язвички по нея. Вниманието им явно бе привлечено много по-силно от кутията пресни кифлички със сини боровинки, донесени тази сутрин от Луиз специално за конференцията, като жертвоприношение, което лекарите изяждаха с удоволствие, въпреки бунтуващите стомаха изображения. Хората, които работят с мъртъвци, се научават да не позволяват на гледките и миризмите, свързани с работата им, да им съсипват апетита, а сред присъстващите в момента патолози един бе известен с особената си слабост към пастет от гъши дроб, въпреки че му се налагаше всекидневно да прави дисекция на човешки черен дроб. Ако се съдеше по големия корем, нищо не бе в състояние да съсипе апетита на д-р Ейб Бристъл, и той тъкмо дъвчеше доволно третата си кифла, когато Мора постави на масата последната снимка.

— Това ли е твоята неизвестна мъртва? — попита д-р Костас.

Мора кимна.

— Жена на приблизителна възраст между трийсет и четирийсет и пет години, с огнестрелна рана в гърдите. Открита е в изоставена сграда около трийсет и шест часа след настъпването на смъртта. Част от лицето е изрязана след смъртта и са ампутирани дланите и стъпалата й.