Тес Геритсън - Грешникът

— Ето защо не можем да бъдем просто приятели.

Взе празните чаши и се върна в кухнята.

Той не я последва.

Застана край мивката, забила поглед надолу в чашите; вкусът от зеления лимон и водката бе все така отчетлив в устата й, уханието му бе все толкова свеж спомен. Да, сексът действително участваше в играта, вършеше своите лудории, развяваше пред ума й картини, които тя опитваше безуспешно да изхвърли. Спомни си нощта, когато се бяха прибрали късно от кино и бяха започнали да се разсъбличат един друг в мига, в който бяха престъпили прага на дома си. Как се бяха любили толкова трескаво, почти грубо направо на дъсчения под, че се бе почувствала обладана като уличница. И това й бе доставило удоволствие.

Хвана се здраво за мивката и чу как дишането й се ускорява, тялото й вземаше решение самостоятелно, бунтувайки се срещу логиката, която го бе подложила на принудително целомъдрие през всичките тези месеци.

Сексът винаги участва в играта.

Входната врата се затвори с трясък.

Обърна се стресната. Втурна се към дневната и видя само премигващата елха, но не и Виктор. Погледна през прозореца и го забеляза да се качва в колата си, а след това чу шума на двигателя.

Хукна през главния вход, обувките й се хлъзгаха по заледената пътека, когато забърза към автомобила.

— Виктор!

Моторът внезапно млъкна и фаровете угаснаха. Той излезе и я погледна; главата му представляваше само тъмен силует над покрива на колата. Вятърът духна и Мора премигна, за да предпази очите си от щипещите снежни иглички.

— Защо си тръгваш? — попита тя.

— Влизай вътре, Мора. Много е студено.

— Но защо си тръгваш?

Дори в мрака видя белезникавия облак пара от въздуха, който бе издишал с чувство на безсилие.

— Ясно е, че не ме желаеш тук.

— Върни се. Искам да останеш.

Заобиколи колата и застана пред него. Вятърът пронизваше тънката й блуза.

— Просто ще започнем да се караме, както правим винаги.

Понечи да влезе отново в автомобила.

Тя го сграбчи за якето и го дръпна. В този миг, докато той се обръщаше да я погледне, Мора разбра какво ще стане после. Може и да беше безразсъдно, но в този момент тя искаше това да се случи.

Не се наложи да я придърпва в обятията си. Тя вече беше там, заровила лице в топлината на тялото му, а устата й търсеше неговата. Познат вкус, познати миризми. Телата им си съответстваха едно на друго, както винаги. Вече трепереше, колкото от студ, толкова и от възбуда. Той я притисна в обятията си и тялото му я защитаваше от вятъра, докато се целуваха, вървейки към входната врата. Внесоха малко снежен прашец, влизайки в къщата, бляскави частици, които полетяха на пода, когато Виктор свали якето си.

Така и не стигнаха до спалнята.

Тук, във вестибюла, тя се зае с копчетата на ризата му, след като я измъкна от панталоните. Кожата под нея се стори пареща на измръзналите й пръсти. Махна плата, копнеейки за топлината му, изпълнена с почти отчаяно желание да я усети по кожата си. Когато стигнаха до дневната, блузата й вече беше разкопчана, ципът на панталоните й — свален. Прие го отново в тялото си. В живота си.

Светлинките на елхата премигваха като многоцветни звезди, когато се отпусна на пода под него. Но дори тогава продължи да вижда трепкащите светлинки като небосклон от различни цветове. Телата им се люлееха в изкусен танц, без непохватност, без несигурността на първите любовни срещи. Познаваше докосването му, движенията му, а когато удоволствието я завладя и от гърлото й се изтръгна вик, не се смути. Тригодишната раздяла бе пометена само с този акт; след него двамата останаха да лежат насред пръснатите в безпорядък дрехи, прегръдката му й се струваше добре позната като използвано до изтъняване одеяло.

Когато отвори отново очи, Мора установи, че Виктор я гледа.

— Ти си най-хубавото нещо, чиито обвивки съм свалял под коледната елха — произнесе той.

Тя се загледа в сребристата гирлянда, която хвърляше отблясъци от едно клонче на елхата.

— Точно така се чувствам — промълви младата жена. — Без обвивки. Разголена.

— Като те слуша, човек ще помисли, че това не е хубаво.

— Зависи какво ще се случи след това.

— Какво ще се случи след това?

Мора въздъхна.

— Не знам.

— Какво искаш да се случи?

— Не искам да бъда наранена отново.

— Страхуваш се, че ще направя точно това.

Тя го погледна.

— Преди го направи.

— Ние се наранихме взаимно, Мора. По много различни начини. Хората, които се обичат, винаги го правят, без да го искат.