Тес Геритсън - Грешникът

Плъховете бяха стигнали до мускулите само за дни, тъй като не бе имало дрехи, които да затруднят работата им.

А преди да мине месец щяха да стигнат до костите.

Мора вдигна поглед към Кроу.

— Къде са дрехите й?

— Открихме само една обувка. За тенис, четвърти номер. Мисля, че я е изпуснал на излизане. Намерихме я в кухнята.

— Имаше ли кръв по нея?

— Да. Беше оплискана отгоре.

Д-р Айлс погледна към пънчето, където трябваше да се намира дясното стъпало.

— Значи я е съблякъл тук, в това помещение.

— Сексуално насилие след настъпването на смъртта? — намеси се Слийпър.

Кроу изсумтя.

— Кой би искал да чука жена с подобни язви по цялата кожа? Какъв е този обрив, между другото? Нали не е заразен? Не е дребна шарка или нещо от този род?

— Не, тези язви изглежда са хронични, а не резултат на остро заболяване. Виждаш ли, че някои от тях са образували коричка?

— Е, аз не виждам как някой би пожелал да я докосне, камо ли да я изчука.

— Но подобна възможност винаги съществува — отвърна Слийпър.

— Може да я е съблякъл, просто за да разголи трупа — каза Мора. — За да ускори разрушаването му от гризачите.

— А защо си е направил труда да отнесе дрехите?

— Може би това е още един начин да скрие самоличността й.

— Мисля, че просто ги е искал — заяви Кроу.

Съдебната лекарка го изгледа.

— Защо?

— Поради същата причина, поради която е взел краката, ръцете и лицето й. Искал е сувенири. — Кроу я погледна и на косо падащата светлина й се стори по-висок. Заплашителен. — Мисля, че нашият човек е колекционер.

Осветлението пред главния вход бе включено; виждаше жълтеникавото му сияние през пелената на падащия сняг. Нейната къща бе единствената осветена в този час на денонощието сграда в тази част на улицата. Толкова много нощи преди се бе прибирала в дом, чието осветление бе включено не от човешки ръце, а от електрически таймери. „Тази нощ — помисли си тя, — някой наистина ме чака.“

После видя, че колата на Виктор не е вече пред къщата. „Тръгнал си е — помисли си тя. — Както обикновено, се прибирам в празна къща.“ Светлината пред главния вход, която само допреди миг й бе изглеждала толкова примамливо, сега й се стори студено анонимна.

Усети в гърдите си някаква празнина, толкова силно бе разочарованието й, когато зави към алеята пред своя дом. Но най-много я смути не това, че той си беше тръгнал, а собствената й реакция. „Само една вечер с него — рече си тя, — и отново се намирам там, където бях преди три години, решимостта ми е пропукана, независимостта — срутена.“

Натисна дистанционното на гаража. Вратата се отвори с пъшкане и Мора се засмя изненадано, когато в лявата му част видя синя „Тойота“.

Виктор просто бе преместил колата си в гаража.

Паркира край взетата под наем „Тойота“ и докато вратата на гаража се затваряше зад нея, постоя неподвижно, впечатлена от ускорения си пулс, от очакването, което се разпространи по цялото й тяло като наркотик. От отчаяние до ликуване само за десетина секунди. Наложи си да си напомни, че помежду им нищо не се беше променило. Че нищо не можеше да се промени помежду им.

Излезе от автомобила си, пое дълбоко въздух и влезе в къщата.

— Виктор?

Никой не отговори.

Надникна в дневната, после прекоси вестибюла към кухнята. Чашите за кафе бяха измити и прибрани встрани, всички доказателства за посещението му — премахнати. Хвърли поглед в спалните и в кабинета си, но така и не го откри.

Едва когато се върна в дневната, забеляза краката му, обути в семпли бели чорапи, да стърчат от единия край на дивана. Остана известно време край него, гледайки го как спи, с увиснала до пода ръка, с умиротворено лице. Това не беше Виктор, когото помнеше, мъжът, чиито вулканични страсти в началото я бяха привлекли, а след това — отблъснали. Онова, което помнеше от брака им, бяха споровете, дълбоките рани, които може да причини само любимият човек. Бракът бе изкривил представата й за него, беше го направил по-черен, по-гневен. Беше подхранвала именно тези спомени толкова дълго, че сега, когато го видя така, без всякаква защита, в нея внезапно се пробуди нещо отдавна забравено.

Някога те наблюдавах, докато спиш. Някога те обичах.

Отиде да вземе одеяло, за да го завие. Пресегна се, за да докосне косата му, но спря, с увиснала във въздуха над главата му длан.

Очите му бяха отворени и я наблюдаваха.

— Ти си буден — прошепна тя.

— Нямах намерение да заспивам. Колко е часът?