Тес Геритсън - Грешникът

— Съжалявам, че не можехме да те пуснем да слушаш — каза тя. — Нали разбираш защо?

— Не, не разбирам. — Мора пусна телефона в чантата си и срещна погледа на Джейн. — Аз ви го предадох. Аз ви подадох отговора.

— И той потвърди всичко. Сценарият „Бхопал“. Ти беше права за мъртвите птици.

— Въпреки това ме изрита от стаята. Сякаш ми нямаше доверие.

— Опитвах да те предпазя.

— От какво, от истината ли? Че ме е използвал? — Мора се изсмя горчиво и се обърна да си върви. — Това вече го знаех.

Д-р Айлс караше към болницата „Сейнт Франсис“ през ставащата все по-плътна снежна пелена, поставила длани спокойно и стабилно върху волана. Кралицата на мъртвите бе тръгнала да вземе още един поданик. Когато паркира в гаража на сградата, беше готова да играе ролята, която винаги бе изпълнявала толкова добре, готова да сложи единствената маска, която позволяваше да бъде видяна от публиката.

Излезе от лексуса, черното й палто се развя след нея, ботушите чаткаха по бетонната настилка, докато вървеше към асансьора в закрития паркинг. Осветлението къпеше автомобилите в призрачно сияние и тя имаше чувството, че се движи из оранжева мъгла. Че ако разтърка очи, мъглата ще се разнесе. Не видя никой друг в гаража и чуваше само своите стъпки, отекващи по бетона.

В болничното фоайе мина покрай коледната елха, блеснала с многоцветните си лампички, покрай щанда на доброволците, където седеше възрастна жена с жизнерадостно кацнала върху сивите коси червена коледна шапчица. От озвучителната система се носеше „Joy to the World“.

Дори в интензивното отделение празничният дух блещукаше с иронично добро настроение. Помещението за сестрите беше украсено с коледни гирлянди, а на ушите на служителката, която седеше зад бюрото на входа към отделението, висяха миниатюрни златни коледни чорапчета.

— Аз съм д-р Айлс, от Канцеларията на съдебния лекар — представи се тя. — Д-р Юън тук ли е?

— Току-що го повикаха в операционната за спешен случай. Той помоли д-р Сътклиф да дойде, за да изключи апарата за изкуствено дишане.

— Направиха ли ксерокопие на болничния картон за мен?

— Всичко за вас е готово.

Секретарката на отделението посочи дебелия плик върху плота, на който пишеше „За съдебния лекар“.

— Благодаря.

Мора отвори плика и извади ксерокопирания болничен картон. Прочете тъжния набор от доказателства, че сестра Урсула не можеше да бъде спасена: две отделни ЕЕГ не бяха показали наличие на мозъчна дейност, а в написаната на ръка бележка д-р Юън се признаваше за победен:

„Пациентката все така не реагира на силна болка, няма спонтанно дишане. Зениците остават в средно положение и фиксирани. Повторната ЕЕГ не показва наличието на мозъчна дейност. Сърдечните ензими потвърждават инфаркт на миокарда. Д-р Сътклиф трябва да информира семейството за статуса.

Преценка: Необратима кома, вторична спрямо продължителната церебрална аноксия след неотдавнашно спиране на сърцето.“

Най-накрая д-р Айлс стигна до резултатите от лабораторните изследвания. Видя спретнато отпечатани колонки с резултати от изследванията на кръвта и урината. „Каква ирония — помисли си тя. — Да умреш с абсолютно нормални стойности на повечето си кръвни показатели.“

Тръгна към помещение №10, където правеха последното обтриване с гъба на пациентката. Застанала до леглото, Мора гледаше как сестрата отмята чаршафите и сваля нощницата на Урсула, разкривайки тялото не на аскет, а на жена, която си бе похапвала здраво, с обемни гърди, изсипали се отстрани на тялото, и бледи бедра на вълнички. Приживе трябва да бе изглеждала страховита, едрата й набита фигура със сигурност бе впечатлявала още повече благодарение на обемните й монашески одежди. Сега, без тези одежди, изглеждаше като всяка жена. Смъртта не правеше разлика; в края и светци, и грешници са равни.

Сестрата изцеди гъбата и я прокара по торса, оставяйки лъскава следа по кожата. След това се зае с обтриване на краката, сви ги в коленете, за да почисти под прасците. Мора видя стари белези, грозни спомени от инфектирани ухапвания от насекоми. Спомен от живот в чужбина. След като приключи работата си, сестрата взе легена с вода и излезе от стаичката, оставяйки я сама с пациентката.

„Какво знаеше, Урсула? Какво можеше да ни кажеш?“

— Д-р Айлс?

Тя се обърна; пред нея стоеше д-р Сътклиф. Погледът му беше много по-бдителен, отколкото при първата им среща. Това не беше вече приятелски държащият се лекар-хипи с опашка.