Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Докато ядеше обяда, който икономката му сервира на поднос в кабинета, Калвин Уайтхол кисело инструктираше Лу Нокс. Цяла сутрин беше в лошо настроение, отчасти защото положението с Фран Симънс започваше да става неудържимо. Лу знаеше, че тя упорито настоява за среща и че неясните обещания на Кал да се опита да уреди нещо, не могат да я заблудят. От подслушания разговор между Джена и Кал той знаеше също, че репортерката е трябвало да отиде при Питър Блак по обед.

Когато в 12:30 телефонът иззвъня, Лу си помисли, че Блак се обажда, за да докладва за срещата. Инстинктът му не го излъга.

— Ти какво й отговори, когато те е попитала защо Гари те е поканил да работиш с него? Щом е надушила… Защо изобщо се съгласи да я приемеш? Знаеше, че само ще си навредиш. Не е нужно да си много интелигентен, за да се досетиш.

Разярен, Кал затръшна слушалката. Телефонът почти незабавно отново иззвъня и резкият тон на Уайтхол бързо омекна, когато разбра кой го търси.

— Да, докторе, разговарях с Питър, всъщност току-що… Не, не ми каза нищо конкретно. Трябваше ли?

Лу знаеше, че сигурно е Ейдриън Лоуг, офталмологът, или там за какъвто се смяташе, който живееше в уестредингската ферма. Поради неизвестна на Нокс причина Уайтхол и Блак — а преди това и Гари Лаш — винаги се отнасяха към него с изключителен респект. Понякога се случваше да вози Кал до Уест Рединг. Но той никога не оставаше дълго и Лу винаги чакаше в колата.

Беше виждал отблизо Лоуг само един-два пъти — слаб, любезен наглед сивокос мъж, който трябва да бе към седемдесетте. По изражението на шефа си Лу разбираше, че думите на лекаря го вбесяват.

Когато, вместо да избухне, Кал започваше да се държи студено, трябваше да се очаква нещо ужасно. Сега лицето му замръзна и се превърна в ледена маска. Очите му се присвиха в онзи обсебен поглед, напомнящ на Лу за тигър, който се готви за скок.

Уайтхол заговори с овладян, но невероятно самоуверен и властен глас:

— Моите уважения, докторе, но нямате абсолютно никакво, право да настоявате Питър Блак да продължи с тази процедура, а и той няма право да изпълнява желанията ви. Това е излишен риск, особено в този момент. При никакви обстоятелства не мога да допусна да присъствате, когато започне реакцията. Както обикновено, ще трябва да се задоволите с видеозаписа.

Лу не можеше да разбере какво отговаря доктор Лоуг, но чуваше, че е повишил тон.

— Докторе — прекъсна го Кал, — гарантирам ви, че ще получите касетата още тази вечер. — Той рязко затвори и хвърли на шофьора си поглед, който му подсказа, че е загазил.

— Струва ми се, вече ти дадох да разбереш, че си имаме проблем с Фран Симънс — рече Кал. — И е време да го решиш.

Веднага щом напусна кабинета на Питър Блак, Фран позвъни на Филип Матюс. Откри го в офиса му и по гласа му разбра, че е много загрижен за нещо.

— Къде си, Фран? — попита я той.

— В Гринидж. Скоро тръгвам обратно за Ню Йорк. — Можеш ли някъде към три следобед да се отбиеш насам? Боя се, че положението на Моли се усложнява.

— Ще дойда — отвърна тя и прекъсна връзката.

Наближаваше кръстовище и светофарът светна червено. Наляво или надясно? Имаше намерение да намине покрай редакцията на „Гринидж Таим“ и да поговори Джо Хътник.

Но в този момент нещо по-силно от нея я накара да се отправи към къщата, в която бе живяла заедно с родителите си. Презрителните думи на Питър Блак дълбоко я бяха наранили. Не я болеше за нея, осъзна тя, а за баща й. Импулсивно пожела отново да види някогашния си дом.

„Защо не?“ — реши Фран. Три преки по-нататък зави по засенчена от дървета улица, която веднага й се стори позната. Бяха живели в тухлена къща в стил Тюдор. Отначало възнамеряваше просто бавно да мине покрай нея, но сега паркира край тротоара оттатък улицата. Очите й се напълниха със сълзи.

Беше красива сграда с оловни стъкла, които лъщяха на слънцето. „Изглежда съвсем същата“ — помисли си тя, докато си представяше продълговатата дневна с висок таван и красива камина от ирландски мрамор. Библиотеката беше малка, спомни си Фран. Баща й се шегуваше, че можела да побере само десетина книги, но на нея й харесваше.

С изненада осъзна колко много прекрасни спомени я изпълват. „Само татко да беше останал жив — помисли си тя. — Даже да го бяха пратили в затвора, вече щяха да са го освободили и щеше да е започнал наново някъде другаде… Това просто не трябваше да се случва — единствено тази мисъл ни измъчваше с мама. Защо не можахме да забележим какво изживява през последните дни? Щяхме да предотвратим трагедията. Само да беше разговарял с нас. Само да ни беше казал нещо! И къде са изчезнали парите? — запита се Фран. — Защо нямаше нито следа от тях или поне някакви сведения, че ги е инвестирал и изгубил? Някой ден ще открия отговора“ — закле се тя, докато палеше двигателя.