Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

— Мисля, че знаете, че случаят с бисерите на госпожа Дарнлей не е първата кражба на Джон… Та той обра и госпожица Уолтър преди близо година…

Уембъри кимна с глава. Госпожица Уолтър беше ексцентрична стара мома, която притежаваше голямо богатство. Къщата й беше същински магазин за скъпоценни вещи. Кражбата, за която говореше Майстер, беше извършена преди около една година. Бяха изчезнали скъпоценности за осем хиляди лири стерлинги.

— И сега вие искате да уведомите полицията за това, че Джон е участвал в тази кражба? — студено попита Алън.

— Сведенията, които искам да дам, се състоят в следното: вие вероятно помните, че на крадците беше попречено и че трябваше да бягат… Сигурен съм, че откраднатото е някъде наблизо!

— Все още не мога да ви разбера?

Майстер се обърна и сниши гласа си:

— От няколко думи на Джон заключих, че тази вечер той ще отиде на Камден Кресент, за да прибере тези вещи… Той взе от мен ключа от съседната къща, която стои празна и по една случайност е моя. Предполагам, че вещите са скрити на покрива на номер 57… Мисля, че трябва да пратите един от вашите хора да дежури там…

— Разбирам — отвърна Алън.

— Не искам да мислите, че желая злото на Джон… Но вие разбирате, че аз съм длъжен да го направя…

Алън се върна в службата си замислен. Най-лошото беше, че нищо не можеше да се направи: вероятно Майстер вече беше съобщил на шефа му, че е дал сведения. Да предупреди Джон значеше да бъде уволнен.

Той изпрати един полицай на покрива на къщата на Камден Кресент, посочена от Майстер.

Доктор Ломънд веднъж му беше казал, че се учудва защо полицията е жестока по отношение на дребните престъпници и безмилостна към младите, които извършват незначително престъпление за пръв път.

Алън се чудеше дали не е станал и той така жесток, както някои негови колеги, и не трябваше ли да проявява повече разбиране?…

Размишленията му бяха прекъснати от появата на Джон, който дойде да се регистрира и да покаже документите си. Той се приближи до Алън и го поздрави с ръкостискане.

— Чух, че сте се върнал, Ленле — каза Алън, — и ви поздравявам.

Алън обмисляше как да го предупреди.

— Къде мислите да ходите тази вечер? — направо попита той.

— При приятели — отговори Джон. — Защо ме питате?

Алън се обърна към дежурния сержант и попита:

— Да знаете за колко време се отива пеша до Камден Кресент?

— За не повече от десет минути — отговори сержантът.

— Не е далече — отбеляза Алън, гледайки Джон. — Само десет минути път дели Камден Кресент от полицията…

Джон не каза нищо.

— Аз искам да направя малка разходка — каза Алън. — Имате ли нещо против да тръгнем заедно?

Джон го погледна подозрително.

— Съжалявам — каза той, — но приятелите ми ще ме чакат.

Алън се опита отново да го предпази.

— Помня, Джон — каза той, — че бяхте отличен бегач и даже вземахте награди. Нали?

— Да, участвах в състезания и взех няколко купи.

— Ако бях на ваше място, бих изтичал право вкъщи и бих останал цяла вечер у дома…

Сержантът попита учудено:

— Но защо?

— А ако изведнъж получите покана или ви дойдат гости?

Джон вече си тръгваше.

— Лека нощ, Джон, ако не ви видя повече днес — сериозно каза Алън.

Младият Ленле излезе. Алън се чудеше дали той е разбрал предупреждението му. Като полицейски офицер не можеше да направи повече, въпреки че предчувстваше, че тази нощ ще се случи нещо.

Ломънд влезе в участъка и прекъсна размишленията на Алън. Докторът се оплакваше от времето и се готвеше да се разположи удобно в креслото, когато в коридора се чуха стъпки и в стаята връхлетя Майстер. Палтото му беше разкопчано, шапката паднала на тила — беше странно да се види това конте в такъв небрежен вид. Влизането от тъмната улица в ярко осветената стая като че ослепи Майстер и той дълго се взира в доктора, преди да го разпознае.

— А! — извика той. — Каква среща! Слуга на медицината и слуга на правосъдието!

После се обърна към Алън:

— Арестуваха ли го вече?

— Ако сте дошъл тук само за да разберете това, било е напразно. Можехте просто да позвъните по телефона — сухо отбеляза Алън.

— Не, не затова дойдох тук — отвърна Майстер и Алън забеляза в очите му пламъчето, което се явяваше в моментите, когато беше под въздействието на кокаина. — Дойдох да кажа, че Хекит — този жалък страхливец — избяга и ме остави сам в къщата!… А аз съм толкова раздразнителен, че всеки звук ми действа на нервите, било то проскърцването на стол, пращенето на огъня в камината, свистенето на вятъра…