Едгар Уолъс - Летящата бригада

Той целуна меко ръката си и Марк Мак Джил се обърна грубо към него:

— По дяволите ти и проклетите ти духове! Сестра му пристига тук тази нощ.

— Неговата сестра?

— Да, сестрата на Рони Перимен идва от Париж.

Ли Жозеф учудено гледаше едрия човек пред себе си, но не зададе повече въпроси.

В Марк Мак Джил имаше нещо, което не предразполагаше към доверие. Той беше човек с широки рамене и властен характер. В грубоватото му телосложение имаше несъмнена красота, но ужасът, който вдъхваше на своите подчинени, се дължеше не толкова на силата и бруталността на огромните му ръце, колкото на най-светлите сини очи, които някога са могли да съществуват.

Той мрачно местеше полуизпушената си цигара от единия до другия край на устата си, приближи се до стаичката, където беше леглото на Ли и замислено се вгледа в смрачаващите се води.

— След един час ще имаме прилив — говореше той сякаш на себе си.

Ли Жозеф, който го дебнеше както котка мишката, го видя да вдига цигулката от леглото му.

— Май си свирил цял ден. Обзалагам се, че полицията пак е била тук.

Евреинът поклати глава.

— Не задават ли повече въпроси за Рони? Е добре, но тя ще те пита. Опитах се да я държа на разстояние, но не успях. Знаеш какво да й кажеш, нали?

Старецът бавно кимна.

— Той беше убит — от полицията. Те го заловиха в лодката с нещо, което той пренасяше от парахода. Попитаха: „Откъде взе това?“ и го удариха, той падна в реката и умря.

— Добре. — Марк наведе глава и се вслуша. — Това е Тайзър и момичето — доведи ги горе.

Ли слезе безшумно по стълбите. След малко се върна, последван от Тайзър — треперещ, нервен човек, чиято усмивка разкриваше големите му зъби. Челото му винаги беше влажно. На главата си носеше блестящ цилиндър, а на врата черна връзка. Ан Перимен го ненавиждаше от момента, когато я посрещна на гарата — човек, чиято вечна усмивка действуваше обидно.

Тя бавно влезе в стаята, спря се за миг и в това кратко време успя да схване, очевидно без някакво вълнение, странността на мястото, където беше попаднала. Погледът й за няколко секунди се спря върху Марк, който се почувствува странно неудобно.

Тя имаше права, изящна фигура. Понякога косата й изглеждаше руса като старо злато. Друг път придобиваше червен оттенък. Имаше високо чело, с опънати назад коси и това й придаваше старомоден вид. Държеше се винаги малко сдържано и не беше лесно човек да се сближи с нея. Мъжете я намираха доста хладна и разсъдлива, лишена от чувство за хумор, вероятно защото не оценяваше добре тяхното остроумие. Присвитите й леко раздалечени очи изразяваха твърдост. Само Рони знаеше колко нежен можеше да бъде техният поглед. Но Рони беше мъртъв и никой друг мъж не беше видял обич да свети в тях.

Ан Перимен носеше нещо героично в себе си. Тя беше създадена за големи дела. Волята й беше несломима, а решителността — огромна.

Значи, това беше Ан Перимен! Той я виждаше за пръв път и беше като замаян от нейната красота.

Тя му подаде хладната си ръка, той я взе, задържа я за миг и после я пусна. Не знаеше откъде да започне.

— Тайзър ви е казал, вярвам?

Тя тъжно кимна.

— Видях съобщението преди 15 дни. Аз съм учителка в едно училище в Париж и получавам английски вестници. Но — тя се поколеба — не знаех, че Рони живее под фалшиво име.

Всичко това бе изречено със спокоен, равен тон.

— Можех да ви съобщя по-рано — каза Марк, — но помислих, че ще е по-добре да изчакам, докато нещата се уталожат.

В гласа му личеше такова съчувствие, че Тайзър, който безцелно се оглеждаше наоколо, се обърна към него. В очите му се четеше нескривано изумление. Марк беше действително чудесен!

— Положението беше твърде трудно — продължи Марк с нисък, потиснат тон на човек, който разправя неприятна история, — защото ако Рони нарушаваше закона, същото правех и аз. Не обвинявам никого, но…

Тя кимна.

— Разбира се, знам, че Рони не беше… — Тя отново се поколеба. — Той беше твърде нещастен през целия си живот, бедняк! Къде го намериха?

Марк показа към канала.

— Ще бъда откровен с вас, мис Перимен. Вашият брат и аз бяхме контрабандисти. Това утежнява твърде много положението, но аз не се чувствам виновен, говоря ви самата истина. Полицията искаше да ни устрои капан и мисля, че те смятаха Рони за човек със слаб характер. Надяваха се да го склонят да предаде организацията. Имам сигурни сведения, че са му правени предложения в този смисъл. Това звучи твърде драматично, но е така.