— Защо? — озадачи се Орлов.
— Отначало не бяхме сигурни, но след това научихме, че Волф е изчезнал през декември четиридесет и осма и оттогава нищо не е известно за него. Според университетските записи той е бил сравнително млад мъж — в края на двайсетте — когато е изчезнал. Интересът към Волф беше разпален преди няколко дни, когато тялото му беше намерено близо до сградата, в която е работил в университета.
Зошченко кимна замислено.
— Това обяснява защо никога не е публикувал работата си.
— Волф е бил убит — продължи Лесков. — Някой почти е отрязал главата му. Прехванахме конферентен разговор вчера между Килкъни, Сандстром и Нютън, в който Килкъни обясни това на останалите.
— Какво знаем за този Волф? — поинтересува се Орлов.
— Според статия във вестника Волф е бил от Дрезден и е учил физика в Берлин. По време на войната е работил с физик на име Хайзенберг.
— Вернер Хайзенберг? — промърмори Зошченко, впечатлена от името. — Спечелил е Нобелова награда за създаването на квантовата механика и за известния принцип на неопределеността, носещ неговото име. В пантеона на великите физици теоретици Хайзенберг е титан. Главнята причина американците да вложат толкова време и средства, за да създадат атомната бомба по време на войната, е, че Хайзенберг е работил за немците. Всеки физик по света е смятал, че ако някой може успешно да построи такова оръжие, това е Хайзенберг.
— Значи Волф е бил откърмен от великия Хайзенберг — продължи Лесков, объркан от кратката лекция на Зошченко. — След войната е заминал за Америка и е започнал работа като преподавател в университета. Две години по-късно е бил убит.
— Това ли е всичко?
Лесков погледна бележките си.
— Има още нещо. Причината за подновения интерес е не толкова тялото, колкото вещите, които са били намерени с него. В прехванат телефонен разговор Килкъни споменава, че куфарчето на Волф съдържа шест тетрадки и едно писмо. С тетрадките имало проблем, който Килкъни не обясни подробно.
— Ако са били погребани заедно с Волф — каза Зошченко, — вероятно са в доста плачевно състояние.
— Може би, но нашите конкуренти смятат, че са от голяма важност.
— Значи така трябва да направим и ние. Добра работа, Дмитрий. Продължавай по следата с тетрадките; ако е необходимо, ще ги придобием. Оксана, искам да направиш малко проучване за Йохан Волф. Мисля, че Червената армия е конфискувала повечето научни архиви на Третия райх. Виж какво можеш да изнамериш оттам. Предлагам да се срещнем в петък, за да обсъдим ситуацията по-подробно.
19 юли
Лангли, Вирджиния
Барт Купър пристигна в разузнавателния център „Джордж Буш“ — централата на ЦРУ — малко след десет часа, след като успешно избегна сутрешните задръствания. Да разполага с времето си както намери за добре беше едно от предимствата, на които се радваше като консултант на Управлението — последната от солидната поредица титли, които беше придобил в дългата си разузнавателна кариера, започнала с постъпването му като оперативен агент в службата за стратегически операции по време на Втората световна война. Беше се издигал, докато организацията се разрастваше, и беше участвал в предните редици на американците в Студената война. Беше преживял скандали, различни програми за съкращение и управленски грешки от страна на Конгреса. А сега беше избегнал пенсионирането в качеството си на съветник на директора на централното разузнаване. На солидните си седемдесет и седем години той служеше като почетен съветник на Джаксън Барнет, сегашния директор на централното разузнаване, който ценеше Купър заради широкия му поглед.
След като паркира на същото място, което му беше зачислено още през шестдесетте години, Купър мина през проверката за сигурността, влезе в главната сграда и взе асансьора за изпълнителното ниво. Мястото беше изпълнено с обичайната шумотевица, докато информацията от цял свят беше събирана, пресявана, анализирана, обработвана, смилана и евентуално изплювана към избраните официални служители, които да решат какво означава. Някои неща не се променяха.
— Добро утро, Барт! — поздрави Сали Кърш, секретарката на Джаксън Барнет, когато Купър отиде да си вземе чаша кафе.
— Здравей, Сали! Как са нещата в Далечния изток днес?
— Не по-добре от вчера, а Африка отново се нажежава.
Купър въздъхна при мисълта за насилствената смяна на правителството в някоя страна под Сахара, което щеше да отключи нова вълна от междуплеменен геноцид.
Читать дальше