Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— Хауърд, не е нужно да ти напомням, че изборите наближават — гневно продължаваше вицепрезидентът, — а ние сме затънали до коленете в лайната на Ирак и Афганистан. Нито президентът, нито аз искаме журналистите пак да подхванат разузнаването, тайните затвори или мъченията. Впрочем и шибаните гватемалци. Или мексиканци, венецуелци или който и да е друг в онова сметище на юг. Никсън беше прав за Централна Америка. На никого не му пука за нея.

— Съгласен съм, господин вицепрезидент. Сборище на боклуци.

— Не знам как ще го направиш, но искам да притиснеш тази Вайцман. Научи кой издава разрешенията за експедиции и им прати нещо от името на благодарен анонимен дарител с условието тя да попадне в черния списък. И без това една побъркана жена, която смята, че не Колумб е открил Америка, не заслужава да бъде археоложка. А ако има и най-слабия признак, че се кани да разкрие наши операции в Гватемала, Парагвай или където и да било, отърви се от нея. И се постарай гнусните медии да не споменават ЦРУ!

— Разчитайте на мен, господин вицепрезидент. Когато приключа с Вайцман, а и с О’Конър, онези данни на „Асошиейтед Прес“ ще бъдат още по-благоприятни за нас.

И Уайли, и Монтгомъри бяха насърчени от допитването на „Асошиейтед Прес“, според което дванайсет процента от американците никога не бяха чували за ЦРУ или не знаеха с какво се занимава.

Когато излизаше от резиденцията по-късно вечерта, Уайли вече бе замислил поредния ход на своята зловеща шахматна дъска. Налагаше се да върне О’Конър от Аляска, но пък щеше да се отърве веднъж завинаги от Вайцман.

Централата на ЦРУ

Лангли, Вирджиния

За разлика от своя предшественик, заместник-директорът Уайли никога не оставяше вратата на кабинета си отворена. Къртис пренебрегна възраженията на секретарката му, почука уверено на вратата и влезе. Първо забеляза промененото обзавеждане. Предишната му задача беше да не допусне терористична атака на ислямски екстремисти срещу Олимпиадата в Пекин. Смяташе тогавашния заместник-директор Том Макнамара за свой съмишленик, който също настояваше за преговори с иранците и сирийците, вместо да се стреми към затъването на Щатите в поредната безнадеждна касапница в Близкия изток. Макнамара упорито отказваше да изхвърли кафявите дивани с напукана и прокъсана кожа, но тях вече ги нямаше заедно със сърдечния поздрав на предишния му шеф: „Здрасти, приятел! Настани се удобно“.

— О’Конър, много се проточи пътуването ти от Аляска. Седни — нареди Уайли, без да го погледне, и посочи тесен стол с права облегалка, докато се взираше в отвореното на лакираното бюро досие в червена папка.

Къртис се подсмихна мислено. Предлагаш на посетителя неудобен стол и не му обръщаш внимание — класическа грубиянска тактика за налагане на надмощие, която трябва да го изнерви, но често се използва именно от неуверени в себе си хора. Той огледа преобразената стая. На облицованите с дървена ламперия стени бяха окачени картини с маслени бои — все сцени от Гражданската война. Иначе навсякъде се виждаха безчет снимки на Уайли с какви ли не важни особи. Имаше и една с вицепрезидента, но Къртис се вторачи в онези на масичка до стената. На първата бяха Уайли и папа Йоан Павел II заедно с кардинал, чието име не знаеше. След време обаче щеше да опознае Салваторе Феличи твърде добре.

Нямаше съмнение обаче с кого е съвсем младият Уайли на втората снимка — стоеше пред вашингтонския хотел „Мейфлауър“ до усмихнатия Дж. Едгар Хувър, дългогодишния директор на ФБР. Къртис умуваше какви по-точно са били отношенията на Уайли с Хувър. Знаеше, че заместник-директорът не се е женил никога. Започнал кариерата си във ФБР и стремглавото му издигане породило множество коментари дори в старомодните по онова време вестници, които иначе не се заяждали с „героя“ Хувър. Само за половин година новакът Уайли, който нямал никакъв оперативен опит, бил назначен в личния екип на Хувър.

— О’Конър, имам нова задача за тебе — каза най-после заместник-директорът.

— А аз тъкмо свикнах с Аляска…

Уайли го изгледа навъсено. Сред хората от разузнаването той беше известен с прякора Невестулката. Имаше квадратно лице, дълъг тънък нос и високо чело. Острата червеникава коса беше вчесана назад. С ръст метър и шейсет Уайли явно се чувстваше ощетен от природата и Къртис се зачуди дали безмилостната му наглост се дължи на Наполеонов комплекс, на някогашната близост с Хувър или просто на факта, че си е боклук по рождение. Каза си кисело, че вероятно се съчетават и трите причини.