Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

Джаксън се ухили.

— Е, ако се замислиш за размерите на цялата вселена… Само в нашия Млечен път има между 200 и 400 милиарда звезди. Умножи това по около 200 милиарда галактики в известния ни космос и губиш способност да си представиш кое колко е голямо. Из този безкрай има трилиони планети и е нелепо да смятаме, че само на Земята има живот. Аз обаче избрах снимката на NGC 1300, защото е подобна на нашата и центърът й се вижда съвсем отчетливо. — Джаксън посочи екрана. — А този център е огромна черна дупка с невъобразима гравитационна и електромагнитна енергия.

— Галактиката изглежда плоска… почти като диск.

— Вярно. И двамата знаем, че с въздействието си черните дупки сплескват всичко наоколо. Нищо, дори светлината не може да им избяга, затова ги наричаме „черни“. Тъкмо това тяхно могъщество задържа звездите и планетите им в орбита около галактическото ядро. Но на всеки 26 000 години Слънчевата система пресича плоскостта на диска, оформен от черната дупка в центъра на нашата галактика. Представи си, че черната дупка е по средата на плоска чиния. В тези случаи Слънчевата система се изравнява с ръба на чинията… — Джаксън помълча, потиснат от значението на следващите думи, които се канеше да изрече. — Поредният цикъл от 26 000 години завършва през 2012 година и отново ще се озовем точно срещу черната дупка.

— И това би могло да обясни някои от екстремните климатични явления напоследък?

— Да. Намесваме се в равновесието на Земята, тъкмо когато е най-неустойчива по орбитата си. Отгоре на всичко земното магнитно поле е най-слабо за целия период, откакто се правят измервания. Полюсите се местят из арктическата и антарктическата ледена пустош с повече от трийсет километра годишно. Ако съчетаеш това с най-новите данни на НАСА за слънчевите изригвания, които са с незапомнена активност, бъдещето на нашата планета се оказва несигурно, меко казано.

— Виждал съм таблиците — съгласи се Къртис, докато обмисляше трескаво бездната, която можеха да отворят пред човечеството експериментите в Гакона.

— А енергията на слънчевите петна продължава да нараства рязко — добави Джаксън. — Според НАСА тя ще достигне своя максимум също през 2012 година на равнища, каквито не сме наблюдавали досега. Може пък индианците хопи и маите да са предусетили нещо…

— Нима мислиш, че има някакъв смисъл в тези мистични врели-некипели?

— Не е изключено. Ние се смятаме за доста напреднала цивилизация, но още през 850 година маите са предсказали, че в 11:11 часа в петък, 21 декември 2012 година нашата планета ще се изравни с плоскостта на черната дупка в Млечния път. Астрономите потвърдиха, че изчисленията на маите са били точни до секундата. Щом са можели да направят толкова точно предвиждане, и то 800 години преди Галилео да погледне през първия си телескоп, дали не е време да се опомним и да приемем много по-сериозно тяхното предупреждение?

Вашингтон

Вицепрезидентът Уолтър Монтгомъри бе поканил неколцина висши служители от ЦРУ на малък прием на моравата пред своята официална резиденция — достолепна бяла сграда от деветнайсети век. Помоли обаче заместник-директора Уайли да дойде по-рано, за да поговорят насаме в библиотеката на първия етаж.

Тази стая беше обзаведена с мебели от бяло дърво, имаше бледобежови тапети и удобни кресла в същия оттенък. В нея се долавяше очарование, на което и двамата мъже несъмнено бяха чужди.

— Уверен съм, че онзи мръсник О’Конър се радва на природните красоти в Гакона — изръмжа Монтгомъри и покани с жест Уайли да се настани в креслото срещу него.

— Най-близкото място до Сибир, където можех да го изритам — похвали се заместник-директорът. — Ще остане там, докато не измисля някакво по-трайно решение за него.

— Добре. А сега да те попитам — видя ли последните твърдения на онази кучка Вайцман? — Вицепрезидентът подхвърли на изящната масичка новия брой на „Археология на маите“.

Погледът веднага се приковаваше в корицата, на която доктор Алета Вайцман изглеждаше твърде привлекателна до Пирамидата на изгубения свят в джунглата, погълнала Тикал. И заглавието се набиваше на очи:

Уайли знаеше, че фактите зад това заглавие са погребани в дебрите на джунглата, а неговите подбуди да не допусне разгласяването на истината бяха несравнимо по-силни от тези на вицепрезидента. Да съобщи ли на Монтгомъри за дневниците, които бе водил човекът на ЦРУ в Сан Педро — бившият комендант на лагера Маутхаузен? Дневници, чиято следа се губеше…