Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— Помогни ми — възбудено рече той.

Двамата измъкнаха най-голямата делва на слабата светлина при входа. Абу отмести големия пръстен капак и отскочи назад — в пещерата се разнесе смрад на гнилоч. Той покри лице с полите на дрехата си и се вторачи в делвата, после измъкна някакъв продълговат пакет.

— Не прилича на злато — без да крие разочарованието си, отбеляза Ед-Диб.

— Не — измърмори приятелят му, като опипваше древната ленена тъкан. Той нетърпеливо разкъса единия край и отвътре се появи руло от стара кожа. В останалите делви имаше още такива рула, които бяха невредими, както и хиляди късчета, резултат на гибелното въздействие на времето. — Каквито и да са тия неща, Ед-Диб, някой е смятал, че трябва да ги скрие, за да не ги намерят — заяви младежът, проявявайки присъщата бедуинска досетливост. — Ще ги пренесем в моята шатра и утре ще ги занесем във Витлеем.

Ед-Диб беше чувал, че понякога древен свитък може да струва доста пари, и сега здраво стискаше чувала от зебло.

— По кое време каза, че търговецът отварял дюкяна си? — за трети път попита той Абу Дабу.

— Не се безпокой — успокои го приятелят му. — Скоро ще се появи.

Както му бе навик през последните трийсет години, Али Еркан мина по Цар Давидовия път към своя антикварен дюкян край Площада на яслите във Витлеем. Коледните снегове отдавна се бяха стопили и градът, кацнал на един хълм на около осем километра южно от Йерусалим, започваше поредния си зноен ден. Камбанарията на черквата „Рождество“ се издигаше над всички сгради и Юдейската пустиня наоколо още от дните на кръстоносците, ала нито древната обстановка, нито нейното религиозно значение за вярващите имаха значение за Али. Стига вярващите да имаха пари за харчене, той щеше да бъде доволен. Пари за стотиците статуетки от маслиново дърво, изобразяващи Христос, Богородица и светците, пиринчени плочки и бокали или пъстри бедуински черги и възглавници. За по-взискателните клиенти пазеше фин сребърен филигран в очукания си сейф. Али обслужваше и взискателни, но по-безскрупулни клиенти, особено такива, които се интересуваха от стоката на черния пазар.

Когато наближи дюкяна си, вместо туристи, Али видя, че го чакат две бедуински момчета и едното стиска оръфан чувал от зебло.

— Какво искате? — измърмори търговецът. Той затършува за голямата връзка ключове, която носеше на колана под дрехата си, и отключи ръждивата решетка.

— Праща ни чичо ми — колебливо отвърна Ед-Диб. — Носим едни кожени свитъци, дето може да те заинтересуват.

Турчинът покани момчетата в дюкяна, който миришеше на подправки и маслиново дърво, озърна се в двете посоки на улицата и бързо затвори вратата след себе си. Той разчисти малко място на една маса в дъното и с помощта на стара сребърна лупа проучи странните знаци върху един от свитъците. Накрая остави лупата настрани и замислено зачопли големия си нос, след като не успя веднага да разчете древната писменост.

— Откъде ги взехте? — попита Али.

— От една пещера при Ям Хамела, Мъртво море — побърза да отговори Абу Дабу, защото не искаше Ед-Диб да каже нещо по-конкретно.

— Може и да представляват интерес, обаче ще трябва да ми ги оставите, за да направя някои проверки. Ще ви пратя вест след няколко седмици. Дотогава не казвайте на никого, че сте ги намерили, нито че сте идвали при мен. — С тези думи антикварят ги изпрати навън.

През следващите две вечери Али Еркан проучва находката на момчетата. Така и не успя да разчете писмеността, но три свитъка, изглежда, бяха защитени по-грижливо от другите, въпреки че единият беше на парчета. Той ги отдели от останалите, постави ги в кутии от маслиново дърво и ги скри в една кухина под дюшемето. Предишната седмица бяха идвали на проверка от Министерството на културните паметници, но ако дойдеха пак, едва ли щяха да търсят под пода. Али хвърли една черга върху тайника и реши да потърси съвет от Сирийската митрополия в манастира „Свети Марк“ в Стария град на Йерусалим.

— Какво толкова може да пише в тези свитъци, че да разтревожи Ватикана? — завърши разказа си професор Росели и рязко върна Алегра от Стария град на Йерусалим в аудиторията на „Ка Гранда“. — Явно няма никакво съмнение, че в миналото Ватиканът енергично се е противопоставял на тяхното публикуване — продължи той и в очите му отново заблещукаха пламъчета. Както щеше да установи Алегра, професорът обичаше хубавите загадки. — Още от тяхното откриване Ватиканът е спирал достъпа до свитъците, освен за група от неколцина привилегировани и в по-голямата си част католически учени от Европа и Съединените щати. Група, станала известна като Международния екип. И нещо странно: Ватиканът категорично твърди, че Христос не е имал нищо общо с есейската общност в Кумран, само на един хвърлей камък от мястото, където Йоан Кръстител го кръстил във водите на Йордан.