Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

Алегра се върна в настоящето, сепната от тихо почукване на вратата. Тя отвори и на прага застана отец Джовани с кошница, пълна с бисквити, кафе, сладки и шоколад.

— Най-важните неща за студентите!

— Заповядайте, отче — неловко отвърна тя. — Извинявайте за оскъдната обстановка — прибави момичето, канейки го да седне на единствения стол.

— Моля ви! Не се извинявайте. Моята стая е абсолютно същата. И не забравяй, викай ми Джовани. Настани ли се вече?

— Почти. Всичко ми се струва малко обезсърчаващо.

— Винаги е така през първата седмица, докато свикнеш и научиш кое къде е. За пръв път ли си в университет?

Алегра кимна.

— Беше пълна изненада, отче…

Джовани повдигна вежди и въпросително се усмихна.

— Простете, не съм свикнала да се обръщам към духовници на малко име.

— Това е част от програмата. Обясниха ли ти всичко в манастира?

— Не много, от… Джовани — поправи се Алегра, все още несвикнала с такава фамилиарност. — Всъщност майката игуменка като че ли не беше много въодушевена.

Джовани се засмя.

— Понякога промяната не настъпва лесно, но мисля, че в идеята на Йоан Павел Първи има последователност. — Черен облак засенчи мислите му при спомена за човека, към когото се отнасяше с такова огромно възхищение и уважение. — След всеки семестър ще трябва да пращаме кратък отчет във Ватикана — продължи той. — За нашите впечатления, отношенията ни с другите студенти, техните реакции, такива неща, но смея да кажа, че ще бъде чудесно, ако успеем да отворим прашните коридори на Курията за това, което се случва в истинския свят.

Алегра започна да се отпуска, свиквайки с компанията на мъж, който явно знаеше толкова много за всичко и в същото време бе толкова земен.

— Пристигнаха ли другите? — попита тя.

— О, не си ли чула? В диоцеза на отец О’Конъл има такъв недостиг на свещеници, че неговият епископ в последния момент получил разрешение да не праща никого. И не съм сигурен коя е била другата сестра, обаче миналата седмица тя напуснала ордена си, така че ще бъдем само ние с теб. Ако с нещо мога да ти помогна за настаняването, само ми кажи. Аз съм в стая четиристотин и петнайсет на същия етаж. Ако в края на седмицата ти се излиза навън, на няколко минути път пеш оттук има една страхотна малка пицария. В петък вечер правят разкошна пица на дървени въглища и великолепна паста, особено за бедни студенти като нас. — Джовани й пожела buonanotte и Алегра се почувства по-малко самотно.

Това се случи в началото на учебната година. По-късно, макар че все още я смущаваха някои преподаватели в „Ка Гранда“, тя посвикна с новата обстановка. С всяка следваща седмица установяваше, че с нетърпение очаква петъчните разговори с Джовани на вечеря в пицарията.

Алегра забързано се върна от книжарничката, която беше открила на една от малките улички в Милано, с антикварно издание на „Разкритите свитъци от Мъртво море“ на Джон Алегро в чантата си. Погледна си часовника и видя, че има време да стигне за встъпителната лекция на професор Росели за свитъците от Мъртво море, без да се налага да тича. Все още несвикнала съвсем с натовареното улично движение, тя два пъти се огледа и пресече Корсо ди Порта Романа, която водеше към университета. Вмъкна се в аудиторията точно когато лекцията започваше.

— Buongiorno. Mi chiamo професор Антонио Росели. — Дребен, петдесетинагодишен мъж с обветрено и набръчкано лице, професорът носеше оръфано сако и кръгли очила с черни рамки, смъкнали се по средата на дългия му римски нос. Бялата му коса висеше в безпорядък и скриваше големите му уши, тъмните му вежди бяха рошави като косата му.

Явно не отделяше много време за гребена си, помисли си Алегра, заинтригувана от дяволитата му усмивка.

— През следващите шест седмици ще се занимаваме със свитъците от Мъртво море — започна той. — Преди повече от две хиляди години тайнствената секта на есеите живеела в усамотеното село Кумран на северния бряг на Мъртво море. Те не били, както твърдят във Ватикана и други, саможиви и безбрачни монаси пацифисти, а едно от най-развитите и просветени общества в античната цивилизация. В начина си на живот те спазвали правилата, установени от питагорейците за древните елини. Облечени в питагорейско бяло, есеите ставали призори да се молят и също като питагорейците, били много добри астрономи, математици и вещи философи. — Професор Росели спря, за да натъпче лулата си. — В това хармонично общество, в което жените се смятали за равни на мъжете, работата преставала по пладне и те се къпели заедно голи за ритуално пречистване в някой от дълбоките басейни, които били построили в Кумран, а след това заедно изяждали простия си обяд. — Ентусиазираното отношение на професора към древното общество ясно личеше от думите му. — Есеите педантично отразявали всеки аспект от живота си в огромна библиотека от свитъци. Тяхната философия отчасти се изразявала в това да правят знанията си достъпни за бъдещите поколения. Когато през шейсет и осма година след Христа римските войски се отправили към Йерусалим, есеите скрили свитъците си в пещерите над Кумран. — Росели огледа студентите над очилата си. — Но след откриването на свитъците от Мъртво море се появиха слухове за един конкретен свитък, който разкрива много повече от начина на живот на тайнствената юдейска секта от първи век — заяви той с престорено заговорнически глас. — Някой знае ли кой е този свитък? — попита преподавателят.