Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

Джовани усети, че го побиват тръпки.

— Свитъкът Омега — отговори той.

— Да, свитъкът Омега — с блеснал поглед потвърди професор Росели. — Съвременният еквивалент на „проклятието на мумията“. Щом го открие някой, започват да се случват тайнствени неща. Твърди се също, че съдържал пророчество за човечеството, ужасяващо предупреждение за цивилизацията. Толкова важна тайна, че мнозина явно са намирали края си в търсене на това неуловимо археологическо съкровище.

„Пророчество за човечеството.“ Джовани се замисли за видяното в покоите на папата и се зачуди дали има връзка между професор Росели и професор Фиорини, който бе написал доклада за Йоан Павел I. Джовани безуспешно се беше опитал да открие пенсионирания преподавател и сега реши да поговори с професор Росели след лекцията.

— А как са били открити тези свитъци? — Професор Росели, един от световните специалисти по Близкия изток, притежаваше рядката способност да пренася студентите си във времето и пространството и Алегра не бе единствената, която видя маранята, разкривяваща силуетите на хълмовете край Мъртво море. — Това се случило през 1947-ма…

Утринното слънце безмилостно прежуряше над бедуинските шатри, сгушени от двете страни на дългия прашен път, който още от Христово време се виеше от Йерусалим и водеше на изток към Йерихон и към мястото, където Йордан се вливаше в Мъртво море. Преди векове християнските поклонници се бяха изумявали от абсолютната безжизненост на водата и бяха дали днешното име на морето. На трийсетина километра от Йерусалим пътят се раздвояваше. Право напред реката образуваше границата с Йордания и пътят продължаваше за Аман. Надясно той завиваше на юг към Кумран, където скалите се издигаха като часови, охраняващи руините. Оранжевият кремък отразяваше слънцето и от искрящата морска повърхност се издигаше мараня. На отсрещния бряг се намираше Йордания, а също деретата и каньоните на библейските планини Моав и Едом.

Малкият Мохамед Ахмед ел-Хамед, по прякор ед-Дибор Мохамед Вълка, изруга изгубилата се коза и се закатери по скалите. Стигна до прашния скален перваз, където за последен път я беше забелязал, ала бързоногото животно не се мяркаше наоколо. Ед-Диб избърса потното си чело с опакото на дланта си и я изтри в мръсната си дреха. Изгубената значителна част от семейната прехрана струваше повече от живота му, затова момчето застана напълно неподвижно, заслуша се и обходи с поглед голите скали за признаци на живот. И тогава я видя. Отдолу приличаше на хлътнатина в скалата, ала сега Ед-Диб виждаше, че това е вход на пещера.

— Аха, козичке, ето къде си била. Ще се наложи да те изкараме навън — измърмори под нос той, вдигна един камък и безшумно се закатери по скалите, после спря и грижливо се прицели. И без прашка беше абсолютно точен. Камъкът влетя право през средата на входа.

Вместо да подплаши коза, Мохамед чу дрънчене на строшени грънци, което отекна в пещерата. Ед-Диб продължи да се изкачва и накрая стигна до входа. Провря се вътре, скочи на пода и се озова в тясна пещера с висок таван — най-много двайсет метра широка и около шейсет и пет дълга. Установил, че може да се изправи, той се огледа наоколо. Нямаше нито коза, нито стъпки във финия прах, нито каквато и да било друга следа от живот. Всъщност от близо две хиляди години никой не бе стъпвал в пещерата. В сумрака в отсрещния край от векове се гушеха в пясъците няколко пръстени делви. Тишината бе зловеща. Подобно на египетския селянин, който преди две години беше намерил делва с ръкописи в Наг Хамади, Ед-Диб се зачуди какви духове от миналото витаят в хладната тъмна пещера и бавно заотстъпва към входа. След два часа най-после откри козата.

Вечерта сподели със своя приятел Абу Дабу, който бе по-голям с цели две години и му се присмя на приказките за призраци.

— Ами ако в делвите има злато? — алчно рече Абу Дабу. Тъмните му очи отразяваха сиянието на тлеещите въгленчета в огъня.

— И на кого ще бъде това злато? — попита Ед-Диб, неуверен как да постъпят.

Приятелят му не се поколеба.

— Който го намери, негово си е — категорично заяви той. — Във Витлеем има един турски търговец, Али Еркан. Чичо е търгувал с него и той ще знае кой ще ни даде добра цена, без да разпитва за нищо.

Рано на другата сутрин, окуражен от разумния съвет на приятеля си, Ед-Диб го поведе нагоре по опасните скали. Спря точно под входа на пещерата и долепи шепа към ухото си, давайки знак на Абу Дабу да се заслуша. Чуваше се само шумоленето на вятъра из скалите. Абу Дабу нетърпеливо се провря покрай него, покатери се по натрошените камъни и изчезна в отвора. Когато Ед-Диб се спусна на мекия пясъчен под на пещерата, приятелят му вече беше в отсрещния край.